Monday, 2 August 2010

Project Eden

Действието в Project Eden се развива в едно мрачно бъдеще. Хората не са се разселили в Космоса, вместо това са презастроили всеки квадратен метър от планетата. На най-високите етажи живеят привилегированите - те могат да видят дори слънцето. По-ниските нива (все още високо над земната повърхност), са като цяло изоставени, и все пак в тях живеят престъпници, бунтовници, религиозни фанатици, странни същества, и изолирани "племена" със своя собствена митология.



За поддържане на реда в Града се грижи т.нар. Urban Protection Agency, част от която са и четиримата главни герои. Няколко думи за тях:
  • Амбър е претърпяла злополука, която я е обезобразила. Това е една от главните причини, които са я довели до това да работи като киборг в UPA. Зарязвайки органичното си тяло, тя печели това, че електричеството, отровните газове, киселината, огънят и радиацията не й вредят. Също така, тя единствена притежава ракети и е "танкът" на групата.
  • Миноко е хакер. Дори да е физически затворена в помещение метър на метър, тя може да гледа през "очите" на сградата, в която се намира, да управлява машини, да отваря врати, да задейства мостове; практически съзнанието й може да контролира части от "тялото" на изоставените постройки, в които героите ни си проправят път. Миноко е и най-младата в групата и реално е "осиновена" от UPA. Личната й история всъщност е централна тема на играта, така че няма да я преразказвам тук.
  • Двамата мъже в групата са по-скучни: Андре е изперкал техник с проблеми в общуването, който поправя повредена апаратура, а Картър, тъй като е шеф, няма специални умения (освен че е нужен, за да разпитва заподозрени и да осигурява достъп до засекретени зони).


В екипировката ви има и две интересни машинки. Летящата камера ви помага да достигате недостъпни места, и да разглеждате опасни зони, без да сте физически застрашени, а ровърът (малко превозно средство с гъсенични вериги) може да събира дребни предмети, пропаднали в тесни цепнатини, да се шмугва в миши дупки и да тормози с електрошокове плъховете и електрическите пиявици (гадинки, които смучат електричество от машините).

Героите в Eden си помагат взаимно, пътищата им в играта се разделят и преплитат. Красиви загадки, заплетени връзки между помещения, които трябва да осъзнаете, разчупени нива, които провокират да разглеждате, да изследвате и да мислите.
Самият геймплей напомня на The Lost Vikings и всеки, който е играл тази игра, ще се досети какво имам предвид:

video

Аз играя изключително мудно, както сами виждате от това филмче, но и самият геймплей не е кой знае колко бърз и изисква концентрация, така че определено не би се харесал на всеки. Като човек, който боготвори Пространството, в играта получих МНОГО от него. В индустриална обстановка можем да имаме редица подвижни елементи - конвейери, мостове, магнити, преси, асансьори, вентилатори и т.н., но Eden отива по-далеч в развитието на тези идеи и прави неща, които ме вдъхновяват и до ден днешен.

Една от интересните идеи в последните нива е заигравката с холограмни илюзии и огледални отражения. Да не вярвате на сетивата си, да отсявате истината от лъжата и да установите, че не познавате дори себе си, е нещо, което рядко съм виждал в игра.

Но като екшън Project Eden е доста слаба. Наистина, има много интересни като идея оръжия (бомби със закъснител, рикоширащи дискове, мехур, който забавя времето за всичко, което се намира в него, и много други). Но поради слабото ИИ и тромавостта на играта като цяло, този елемент остава слаб.



Историята е интересна, макар че на нея й е отделено минимално време. Количеството диалог и cut-сцени е изключително оскъдно (не се подвеждайте от това, което ви показвам тук). Могат да минат много часове, преди нещо да придвижи историята напред. Въпреки това Eden има оригинална, неочаквана, и смела развръзка, и злото е изобразено по един потресаващо реалистичен начин. В тази игра не се изхвърляте да "спасявате света" - въпреки, че стигате до самата "нулева земя" (т.е. до земната повърхност), спускате се дори под нея, и намирате там нещо наистина зловещо, в крайна сметка това е просто един обикновен работен ден за вас.

Последните стъпки от историята са интересни и с това, че ги "изигравате" вътре в самата игра. Едно неусетно преливане на история и геймплей, спойка, каквато много рядко съм виждал направена добре. Вживяването е допълнително подпомогнато от това, че играете с всеки един герой, и преживявате един и същ диалог от няколко различни перспективи. Не бих искал да spoil-вам, финалът е нещо, което сами трябва да видите.

Графиката беше постижение за времето си (2001-ва) със старанието, положено върху пренебрегвани по това време детайли като например лицеви анимации. Една забавна подробност - зениците на героите следят курсора на мишката, определящ посоката на техния поглед; може да проверите това, като се видите в огледало или разгледате друг играч в multiplayer. Eden е и първата игра, в която реално можете да видите тялото си в first person перспектива, като при това анимациите в first person напълно съвпадат с тези в third person, нещо което не е налице дори в Mirror's Edge.


9 години след излизането на играта най-накрая я опитах и в multiplayer с жена си. Усещането не е по-добро или по-лошо, а просто е различно. В multiplayer нивата не изглеждат толкова тежки и огромни, защото когато си помагате с реален човек, това пести време, а и прави играта по-жива и по-малко подтискаща. Поради това загадките може би губят задълбочеността си, но компенсират с чисто човешкото усещане за това, че се изправяте срещу тях с приятел. Вярно, някои детайли остават незабелязани в multi (например двете нива, в които героите са принудени да се разделят, са най-интересни в single player, а в multiplayer от преживяванията на "другия" виждате само отрязъци. От друга страна, именно това придава реализъм на Eden или дори желание да преигравате пак, за да видите "другия път". Битките в multiplayer също придобиват повече смисъл - липсващото ИИ на приятелите ви в single-а може да се компенсира от добрата тактическа организация на истински хора.

Project Eden е създаден от около десет души - дори и през 2001-ва това се считаше за немислимо малък екип. Сред тях са хората, които са повлияли най-силно на ценностите ми по отношение на level design-а - никому неизвестните, потънали в сянка, Neal Boyd и Heather Gibson, LD-та на TR1 и TR2. Това са моите идоли, аз ги боготворя. Не очаквам да споделите ентусиазма ми - Eden върви и в комплект с много грешки и проблеми, но ако обичате игри с environmental puzzles, заслужава си да я опитате.

Monday, 21 June 2010

Toy Story 3

Повечето анимационни филми на Пиксар (Monsters Inc., Finding Nemo) могат да ме накарат да ги гледам отново и отново, и пак, и пак. Причината е, че не следват куха, комерсиална формула, че носят усещането за нещо истинско и значимо. Винаги засягат някакъв екзистенциален проблем и те карат да си спомниш защо си струва да си човек и да живееш.

Типичен пример за това е поредицата Toy Story. Честно казано, нито трейлърите, нито шарените плакати вдъхват доверие и това е така за всеки един епизод. Мисля, че не само аз, а и много други хора са отблъснати от тях. Въпреки това тази поредица за мен е образец за най-доброто, което мога да получа от киното.


Toy Story 1 беше първият пълнометражен 3D анимационен филм; появи се през 1995-та. В него се разказва за играчка-астронавт (Бъз), който вярва, че е астронавт, но не вярва, че е играчка. Не знае, че хиляди други като него са произведени на конвейер със същата идентичност и се продават в магазина. Когато разбира истината за своята незначителност спрямо огромния свят, Бъз изпада в тежка депресия. Което е най-малкия проблем, защото заедно с каубоя Уди попадат в къщата на злобно хлапе-садист, което разрушава всички вещи, до които се докосне...


Второто филмче е много по-драматично. Аз си поревах там (на историята на Джеси). Основната тема е, че рано или късно децата порастват и забравят играчките си, а те, пенсионирани и вече безполезни, събират прах. Един оплетен сценарий, изпълнен с абсурдни недоразумения и рискове... И дилеми: Уди трябва да избира между безсмъртие в някой музей или приятелите си.

Веселите и тъжните сцени, спокойното и динамичното се редуват така, че всеки зрител ще намери по нещо за себе си - това, за което е готов, това, което е в състояние да види.


И така стигаме до Toy Story 3, причината да напиша това. Toy Story 3 е страхотен. Прости ми, Pixar, че се усъмних в теб! Играчките тук се изправят директно пред самата смърт и необратимостта, загатнати в предишните серии. Анди вече е пораснал, те вече са ненужни. Очаквали са го и въпреки това са безпомощни пред това, че всичко се променя и нищо не е вечно. В опитите да решат проблема си се сблъскват с утопия, която се оказва капан; и срещат невероятен злодей, който е авторитарен демагог и нихилист едновременно. Отново, филмчето притежава нещо универсално и човешко, което го прави еднакво ценно и за децата, и за възрастните.

Непременно си запазете места в iMax, в центъра и по-далеч от екрана.

Sunday, 28 February 2010

You only live once


Jamaine е кривокрак, кривоглед и очилат младеж и има вида на самодоволно, арогантно хакерче. Господин Гигантски Розов Гущер отвлича приятелката му. Вместо да се обади на полицията, героят веднага отива в замъка на Господин Гигантски Розов Гущер, за да раздава правосъдие. Там го очакват капани, дълбоки пропасти и чудати врагове (играта пародира Супер Марио, така че това не би трябвало да ви учудва).

Идеята зад You Only Live Once е изведена в самото є заглавие. Имате само един живот и след това нямате право да играете повече. Никога. Всичко е загубено без право на обжалване. Точно като в реалния свят.
(Възможно е да измамите играта, но с цената на изтриване на един куп запазени flash настройки, поне докато не разберете къде точно се съхранява save-a).


Историята има няколко завършека (в зависимост от това как сте загинали) и дори има и „добър“ финал, в случай че преминете през цялата месомелачка невредими. Всеки един от тези финали е покъртителен, изпълнен с черен хумор и ни кара да си спомним неща, които обикновено забравяме, докато играем на компютърна игра. Именно заради това You Only Live Once много ми хареса.




Raitendo е създал и други игри с подобен замисъл, например Raitendo Fish, която изобразява жестокостта на Майката Природа, изпълнената с черен хумор Lars Adventure или пък Free Will, която ще се хареса на всички детерминисти (и ще бъде разбрана единствено от тях) ☺

Статията е публикувана в списание Computer 10/2009

Tuesday, 16 February 2010

Mirror's Edge: Time Trial Map Pack

Преди да започна - едно филмче за повдигане на духа:



- No Faith, don't go to the park! It's too open!
- Too late!
Aхахаха :D :D

Каква според вас е причината хората да се вживяват дотолкова в любимата си игра? Давам си сметка, че повече от година продължавам да играя на Mirror's Edge, а така и не съм описал защо. Причината е в т.нар. Time Trial Map pack.




Това са несвързани с историята нива, развиващи се във виртуален свят за тренировки. Ксения даде друго предложение - може би рънърите попадат тук след смъртта си, един вид, това са вечните рънърски полета. Бърррр... creepy. Целта в тях е максимално бързо да стигнете от точка А до точка Б, независимо от препятствията. Никога не съм обичал състезанията и съм ги намирал за безсмислена загуба на време. Това е първата игра, която успя да промени мнението ми.

Причината е, че състезанието в случая е и изследване на околния свят. Красиво и интересно предизвикателство. Има множество различни маршрути, които можете да използвате. Има много скрити пътища и връзки между местата в нивото, както и неподозирани вериги от акробатични номера, които можете да направите, а не го осъзнавате. Ще ви е нужна наблюдателност и ум.
След това идва физиката, т.е. усещането за това как скоростта и инерцията влияе на всяко ваше действие и за начина да се възползвате от това (нещо, което изобщо не ви трябва в нормалната игра и затова там няма как и да забележите богатството от възможности в акробатиките)

Практически тук вие се състезавате със себе си - с образ ("ghost"), който повтаря най-успешното ви бягане. Така се стига до странното положение ожесточено да псувате себе си (или по-точно своя "клонинг"). Разбира се, можете да играете и срещу ghost на друг играч.

Целта ви е да съберете 3 звезди (нещо като бронзов, сребърен и златен медал, които се дават за различно постигнато от вас време). Разликата между "златото" и "среброто" може да е около 5 секунди, което доведе до това печеленето на частици от секундата да ми изглеждат като нещо огромно... Борбата за всяка стотна от секундата е ожесточена, но още по-интересно е как невъзможното (3-те звезди) постепенно става възможно благодарение на вашата упоритост и най-вече досетливост.

Имах известни проблеми с това да регистрирам и жена си да играе новите нива със същото копие на играта като мен, но тук техническата поддръжка на ЕА беше много отзивчива и заобиколи това, че подобно действие не беше предвидено. За съжаление, ако купите играта от Steam, няма да имате възможност да активирате Time Trial Map pack, така че отново ще препоръчам Пулсар (където освен това е и по-евтино). Впрочем имало и още едно ниво, което било PS3 exclusive, така че ако имате PS3, това е изборът за вас.

За десерт ще споделя с вас още едно филмче, направено от фен на Mirror's Edge:



P.S. Забележете, че фенът, който е снимал това филмче, е изкарал по 3 звезди на всеки Time Trial... И заявява, че това било по-трудно за него от реалните акробатики, които прави ;)

Friday, 12 February 2010

Ludomancy

Daniel Bermengui е бивш колега. Работил е в Gameloft Аржентина и е напуснал фирмата, за да създава това, което му е по сърце. Неговите игри събуждат мисли и чувства със самия си геймплей. Замисълът им се върти около човешките емоции (вместо около предмети и пространство, какъвто е случаят с повечето игри). Историята в тях се предава чрез самия геймплей (а не чрез текст или филмчета). И най-накрая, те са малки, кратки, и не отнемат повече от десетина минути (е, ако ви харесат, вероятно ще ви отнемат и доста повече). За да ги играете, ви е нужна само мишка, с която да хващате и да премествате по екрана хора и същества.



Storyteller е един от първите експерименти на Даниел. В нея три картинки хронологически изобразяват събитията в една приказка. Когато ми ги изпратиха, аз дори не схванах, че това, което се е отворило в browser-a ми, е игра. После с изненада установих, че мога да местя обектите в картинките; и промени в миналото водят до промени в бъдещето. Кой от героите ще стане злодей? Как ще се отрази всичко на цялото кралство? Можете да съставите много различни истории.



I wish I were the moon e игрови преразказ на несподелената любов. Най-хубавото в играта е поуката й за справяне с това болестно състояние. Отново цялата ситуация е събрана на един екран. Начинът, по който променяте действителността, включва „снимане”, като с фотоапарат, и е доста оригинален. Самата игра има осем различни финала и донякъде предизвикателството е да съберете всички.



Today I die е последният, и най-впечатляващ експеримент на Daniel Bermengui. Показва много ясно какво е депресията и как се излиза от нея. Геймплеят е сюрреалистичен и прилича на излизане от мрачен сън. Отново можете да местите различните същества по екрана, но тук трябва да боравите и с думи... Играта вече не е толкова симулация, а по-скоро прилича на загадка, която трябва да разгадаете. Това ме заблуди, че финалът е само един, докато пред очите ми сестра ми не откри втори финал.
Възможно е Today I die да ви накара да преосмислите какво всъщност са (и какво могат да бъдат) компютърните игри.



Статията е публикувана в списание Computer 10/2009
Related Posts with Thumbnails