Bad Mojo

Хлебарките са гнусни същества. За тях няма нищо свято. Tе смеят да лазят по свещената икона на Божията Майка, по коледни картички с нашите мечти и по списанията ни с красиви жени. Едва ли има религиозен или комерсиален символ, върху който да не са стъпвали с мръсните си крачета.
Как може да стъпват по нещата, в които така искрено вярваме? Как може светините ни да нямат значение за тях?

Но има и по-лошо. Замисляли ли сте се какво би се случило, ако някой ви превърне в хлебарка?
Вашият собствен дом ще се превърне в нещо непознато и опасно.
Вашите собствени приятели могат да ви смачкат, докато ви търсят и се чудят къде сте изчезнали.
А дали няма да се чувствате погнусени от самите себе си?

В подобно положение се озовава и ентомологът Роджър Самс, който е главен герой в тази
история
Той цял живот се е чувствал мъничък, мачкан и тъпкан от другите (досущ като насекомо). Но Самс възнамерява да си го върне тъпкано (отново тази дума…). Интрото започва с това как Роджър се измъква с огромна сума пари, открадната от бившите му шефове. След това му предстои да избяга в Мексико.

Главният герой (изобразен на снимката, а понастоящем лазещ върху вестника) е ентомолог, който се е опитвал да разработи съвършената отрова против хлебарки

Нашият човек наистина е много зле. Той е самотен, отчаян, целият му живот е съсипан от раждането му та до сегашния момент. В куфара си той решава да вземе и един медальон, който принадлежи на покойната му майка (а тя е умряла при раждането му…). Когато Роджър докосва медальона, странна магия го превръща в хлебарка.
В тази си нова форма той ще научи повече за хората, с които живее. Но най-вече ще открие себе си и своето минало. Още от самото начало става ясно, че превъплъщението на Самс не е безсмислено стечение на обстоятелствата. Като хлебарка той трябва да преодолее чувството за вина, съмнение и самосъжаление, които винаги са го преследвали. Една от основните теми в историята е как можем да сме невежи за нещо, което стои пред очите ни.
Всъщност Bad Mojo е вдъхновен от две нихилистични истории, написани от Франц Кафка и Ървин Уелш. В тях героят се превръща в насекомо и в крайна сметка бива смачкан. Но за разлика от разказите (в които прозира безсмислието на света), играта предлага едно изпълнено със смисъл (и за мое съжаление, с малко мистика) преживяване.
Може да се каже, че Bad Mojo се доближава като
атмосфера
до игри като Silent Hill 2 и Sanitarium. Тя е мрачна, подтискаща, на места прилича на странен сън, а на други драматично задълбава в нечия лична трагедия. Преди всичко в нея пътувате към самите себе си. Въпреки това Sanitarium и SH предлагат много по-качествен сюжет и Bad Mojo не може да се мери с тях.

Обстановката в Bad Mojo е и доста гнусна. Самс живее в долнопробна квартира. Затова ще се сблъскате с боклук, мръсотия, развалена храна, гадини, хранещи се от труповете на други гадини. Ходите по тоалетната чиния, по умрели животни, изяждани от паразити и след това по нечия възглавница. Мисля, че този пример е достатъчен, сами преценете дали искате да играете като хлебарка. Аз лично съм на мнението, че човек трябва да вижда и грозните неща (което не означава да започне да ги харесва).
Ако превъзмогнете погнусата си,
играта
ще ви дари с уникални изживявания. Досега може да сте приемали за даденост оцеляването и придвижването във вашата стая. Но как стоят нещата, когато имате тялото на едно незначително насекомо? Ще срещнете всякакви опасности – котката на хазяина, вашата собствена котка, паяци, плъхове… Пазете се от блажна боя (за която може да залепнете), от паяжини, от отрова против хлебарки. Не докосвайте горещите тръби на парното…
Мизерната хлебарка няма някакви специални способности – управлявате я с четири клавиша и това е всичко. Това, което можете да правите, е да пропълзите в дупки, да се катерите по стени и тавани, да бутате малки предмети или да им въздействате с тежестта на тялото си.
Може би тези умения ви се струват ограничени, но
загадките
са много оригинални. Представете си как избутвате приспивателно хапче в кутия с бира. Или пък факсът изплюва хартия, върху която се покатервате. А какво бихте направили с една горяща цигара? Ако прахосмукачка се опитва да ви погълне, как бихте могли да използвате това във ваша полза?

И това са загадки, които ви очакват в самото начало. Нататък става още по-интересно. Ще трябва да приготвяте капани за враговете си или да излъжете хазяина си да свърши нещо във ваша полза. Ще ви се налага да прекосявате странни препятствия като врящата или лепкава храна, разтекла се върху една печка. А може да се повозите и върху гърба на други… същества (ха-ха, няма да се издам).

Не забравяйте, че хлебарката може да се провре в най-необичайни места – например във вътрешността на старо радио. Може дори да я видите да пълзи под стъклото на стенен часовник… Изисква се добро пространствено мислене, за да си представите цялата картина – къде се намирате, къде трябва да отидете, какво всъщност ще постигнете с това, което правите. Ефектът от действията ви често е потресаващ – понякога от тях се променя нещо, което се намира чак в другия край на стаята. В някои случаи се заформят и верижни реакции.

Хазяинът ми крие заграбените пари под дюшека си

Кой, по дяволите, е лепил дъвки под масата??

Нивата в Bad Mojo са заплетени, а различните локации са свързани логически. Освен това имате и свободата да пълзите по места, които нямат нищо общо със загадките или с прогреса ви напред (все пак има ограничения, които да ви вкарат в сценария).

За да не се загубите, можете да наблюдавате накъде пълзят други случайно преминаващи хлебарки. По същия начин (наблюдавайки другите хлебарки) може да разберете дали някое място е опасно. Освен това ще срещате орнаменти, изобразяващи око. Когато ги настъпите, получавате видение. Виденията са странни, сюрреалистични, показват мястото, в което се намирате, в много странна светлина. В някои случаи в тях ще видите дори сцени от бъдещето. Докато ги гледате, глас на жена (виновницата за вашето превъплъщение) рецитира странна и объркана поема, която всъщност е подсказка за това какво да правите. Самите видения често ви биват доставяни като информация от приятелски настроени същества – плужеци, мравки, мишки, други хлебарки.

Информация получавате и от вестници, снимки и документи, върху които полазвате с гнусните си крачета. (Понякога снимките оживяват, показвайки ви някакъв спомен). Тук трябва да кажа, че може би ще приемете актьорската игра със смесени чувства. Артистът, който играе Роджър Самс, се изявява досущ като Джим Кери. Същите гримаси, преиграване и неадекватно поведение. На мен не ми пречеше, но някой може да бъде подразнен от това.
На финала на играта трябва за много кратко време да успеете да се вселите обратно в спящото си тяло, както и да изпълните една друга задачка по пътя. За да успеете, трябва не само да си спомните всичко, което сте видели, но и да си представите това, за което само сте чували. Тази последна “мисия” има четири различни финала. Само един е от тях е щастлив.
Остана малко място да си поговорим и за маловажни неща като
графика, звук
и някои технически въпроси. Bad Mojo всъщност е игра от 1996-та година и през 2004-та просто е преиздадена в малко по-висока резолюция. Тъй като във филмчетата участват и живи актьори, понякога е трудно да се прецени кои неща са моделирани чрез компютър и кои са заснети. Във всеки случай декорите са предварително рендерирани. Дори и днес те изглеждат приемливо – в тях има немалко детайли, като някои елементи са анимирани, за да се създаде усещане за живот. Най-важното е, че не ограничават свободата ви. Звукът е добър – мазен и лепкав, когато ходите по месо и скърцащо хлъзгав, когато сте върху тоалетната чиния. Изобщо – допринася за противната атмосфера. Музиката, не е нещо особено, но допълва мрачната, драматична и абсурдна история.

DVD версията на Bad Mojo предлага филмчета с по-висока резолюция, интервюта със създателите (от които ще разберете, че идеята за играта е дошла от технологичните ограничения, които са съществували през 1996-та), concept art, The making of Bad Mojo и изобщо характерните бонуси, повдигащи завесата, които може да очаквате от едно DVD. Те са изпълнени с прилична доза самоирония. Има и секция с карти и съвети за това как да минете играта.

Смесени чувства

И така, Bad Mojo е оригинален action-adventure, който предлага уникални загадки и преживявания. Играх го със смесени чувства, така че го опитвате на собствен риск. ;)

Grim Fandango

Престъпления и корупция в страната на мъртвите

Действието в Grim Fandango се развива в страната на мъртвите.

Всяка душа трябва да премине през четиригодишно пътуване, за да излезе оттам и да отиде в земята на вечния покой. Особено праведните може да се възползват от бърз експрес, който преминава през този свят за четири минути, вместо за четири години. Другите могат да пътуват с кораби или луксозна спортна кола. Бедняците (т.е. грешниците) могат да ходят пеш през опасната, населена с мистични чудовища и демони природа. А онези, които наистина са сгафили, работят като “търговски агенти”. С други думи, те отиват в света на живите, събират души и след това се стараят да им осигурят най-добрия транспорт през света на мъртвите. След като уредят пътуването на достатъчно праведни души, те най-накрая могат да предприемат своето собствено пътуване.


Главният герой – Manuel Calavera – е именно такъв “търговски агент”. Работи в скучен офис, от който явно няма измъкване. Manny обаче открива, че нещо не е наред. Цялата система се е изродила и объркала и под повърхността се крие страхотна несправедливост. Добри хора не получават това, което им се полага, билетите им за експреса биват откраднати и се продават на грешници, които не ги заслужават. А това е нещо, което не следваше да научава...


Атмосферата напомня за noir филмите. Мрачен град, изпълнен с престъпления и корупция. Експлоатирани демони. Цигарен дим, депресия, паяжина, в която се оплитате.

Разбира се, Grim Fandango предлага и много други емоции. Приключението ви преминава през вкаменената гора, морето от сълзи и други диви места (за съжаление не съм качил картинки от тях). Няма да забравя как спасих хора от робство в едни мини и се бих с омразния си бивш колега Домино. И макар че “любовта е за живите”, както казва главния герой, той през цялото време преследва една жена. Meche.


Като изключим историята и света, Grim Fandango има две други постижения. Шафър винаги се е славел със склонността си да експериментира. Той запазва същността на куеста, но си играе с технологията, прави игрите си по-живи и реалистични.

Първото постижение е графиката. Не става дума за това, че това е първият куест с триизмерен герой. Става дума за стила. Идеята за играта е дошла, докато Тим Шафър е наблюдавал мексиканския ден на мъртвите. Хората си правели хартиени маски, върху които рисували скелети. Тим си казал: “Хм, костите са нарисувани отвън! Като текстури! 3D! Ще изглежда страхотно!” Напомням, че по онова време един герой “тежеше” толкова малко полигони, че изглеждаше като ръбата мебел. Но вместо да се бори с ограниченията на технологията, Grim Fandango ги ИЗПОЛЗВА, за да създаде уникален графичен стил, неподвластен на времето. С най-оскъдни средства е създадено нещо, което и днес изглежда съвършено.

Впрочем, имаше един геймърски виц от 1998-ма по този повод:
Говорят си куестаджия и фен на 3D екшъните. Фенът на екшъните казва:
– Half-Life е най-великата игра! Valve са използвали една невиждана досега технология – скелетна анимация!!
– Ха! – подсмихва се куестаджията – Вече съм я виждал тая “скелетна анимация”. Има я в Grim Fandango!


Второто постижение е интерфейсът, или по-точно липсата му. Тим не е искал екранът да се задръства с инвентар, да щракате с мишката и да гледате дали върху някой предмет ще светне надпис, че става за употреба. Интерфейсът – това е самият герой. Предметите са в костюма му. А когато някой обект е важен, Мани Калавера сам обръща главата си към него. Това е трик, който по-късно беше използван в много други игри.

Grim Fandango е спечелил титлата “игра на годината” от Gamespot (като вземем предвид, че сред кандидатите са се намирали игри като Half-Life и Starcraft!). За мен това е най-добрата игра на Шафър. На съвременни машини играта проявява бъгове, които я правят неиграема, но те са разрешими, ако инсталирате нужния patch.

Metronome

Преди да кажа каквото и да било:



Вижте това филмче - но го вижте СЪС ЗВУК и може да си спестите всичките ми приказки по-надолу. Вижте и ЧУЙТЕ този мрачен, странен свят на механизирана експлоатация, в който нещо изначално, нещо много надълбоко не е наред. Как да не се развълнувам от това какво ме очаква в него?

Но това филмче е с много лошо качество, затова най-добре свалете по-добра (евентуално) версия оттук.


А сега - приказките.

Metronome има доста необичаен замисъл. В нея трябва да записвате звуци, които героят чува по време на игра и да ги използвате по най-различни начини. Например с приятна, увличаща мелодия може да промените настроението и поведението на героите в играта. Шумовете могат да плашат, заблуждават или успокояват враговете ви. Звукът е и ключ за решаването на загадки. Ако запишете нечий глас, може да успеете да излъжете гласова ключалка. (Много устройства за разпознаване на личността в града работят на този принцип. Например, пътниците имат “гласови билети”). Друг пример за загадка е да запишете нечий разговор, който по-късно да използвате като компромат.

Ако не можете да намерите някакъв звук, може да си го създадете сами. Например може да търкулнете боклукчийска кофа надолу по стълбище, създавайки ужасен шум. Или да ядосате някого, той да ви се разкрещи и вие да запишете крясъците му.

След това може да се вживеете в ролята на тон-режисьор. Звуците могат да бъдат редактирани. Ако запишете как малко кученце лае и забавите звука, ще получите чудовищен лай. После само остава да изплашите някого с него. Редактираният звук може и да разрушава – може да счупи стъклата на прозорците, да нарани врагове и дори да събори цяла сграда.

Нашето момче се крие от механизиран стражар??!

В играта има и малки същества, наречени Metrognomes. Те може и някога да са били хора. Сега обаче са лишени от душа кукли, които приличат на Пинокио. Metrognomes са нещо средно между зомбита и роботчета и вършат черна работа. Може чрез подходящи звуци да ги накарате да свършат проста задача. Например да преместят предмет. Или пък самоубийствено да се хвърлят сред зъбни колела, по този начин задръствайки някаква машина.

А това какво е? Метрогномче върши черна работа?

Историята в Metronome избягва cut-сцените, и ще се разкрива по време на самия геймплей. За това ще помагат и разговорите с различни персонажи. Действието в играта се развива в мрачен град, населен с хора, странни роботи и същества. Машините имат много зъбни колела и използват въглища, изобщо технологиите напомнят за 19. век. Макар че голяма част от града в началото е недостъпен, сте свободни да изследвате виещите се улички, наклонените покриви и пренаселените апартаменти.

Но какъв е този град? Кой сте вие? Всъщност точно на тези въпроси ще трябва да си отговорите по време на играта. Героят среща момиче, наречено Нова. Тя го кара да се усъмни във всичко. Да се запита за това какъв е смисълът на живота в това място. Каква е целта на самия град? Към какво е насочен целият робски труд, който всички са принудени да извършват? И най-накрая – дали градът е истински? Какво всъщност представлява Корпорацията, която го притежава? И какво всъщност са жителите му, един от които е самият той?

щракни на картинката, няма да заболи!!
само ще я видиш в истинската й големина!!

Играта има доста стилна графика. Тя с нещо ми напомня за триизмерния куест Normality, в който също ставаше дума за антиутопичен свят, в който системата държи всички. Светът е изобразен по шантав и интересен начин, и сякаш е излязъл от страниците на комикс. Много ми харесаха самоходните камери (стил 19-ти век), които следят героя.

Историята все още е забулена в тайна. Ако имам някакви притеснения, те са свързани именно с някои нелогични (клонящи към мистика) елементи в нея. Чуйте само! Поробени от корпорацията деца, на които са откраднати душите, се превръщат в бездушни метрогномчета (вж. по-горе). Същите тези души се използват, за да движат механизираните полицаи. Освен това корпорацията притежава машина, която създава, цитирам, “идеи за светове”. Какво трябва да значи това? (Проблемът не е в лош превод или оскъдна информация, просто навсякъде срещам този абсурд). Макар че ако търся смисъл в тези изречения, мога да заложа на това, че играта ще е по-ирационална версия на Матрицата + разказ за експлоатация и опредметяване на хората в стил Oddworld.

Картинката казва:
"Щракни ме, за да ме видиш в по-голям размер, бибипец!!"

Вярвам, че това ще бъде една от малкото игри, които ще осмислят живота ми като играч през следващата година.

Поредицата GROW

Открих една оригинална като замисъл flash игра. Казва се GROW. Мислех да ви разкажа какво правите в нея, но най-добре е да го откриете сами.

Все пак няколко думи. GROW е игра без главен герой. Също като в поредиците HAPLAND и The Incredible Machine вие сте по-скоро божество, което е извън системата, което гледа света отвън и трябва да направи нещо в него, справяйки се с определен логически проблем (хммммм.... дори божеството е подвластно на правилата на света, така че явно светът е първи).

Как протече срещата ми с поредицата GROW. Ами... най-напред си пуснах GROW CUBE и се пулих известно време, не успявайки да разбера какво се случва на екрана и има ли поне зрънце рационалност в това, което правя. Всъщност беше доста забавно, че не разбирам CUBE, и беше доста забавен пътят, по който най-накрая почнах да вдявам какво се иска от мен.

После пуснах най-първия GROW (онзи с геометричните същества в гората) - той ми се стори по-разбираем и го минах. Минах и GROW RPG, което също има много оригинална концепция. За GROW CUBE и за най-сложния GROW (който май не е и толкова интересен като другите) не ми остана време (работа, работа, самота, работа, работа). Всичко на всичко играх само 40 минути. Ще трябва да се върна и да ги доиграя някой ден.

Sanitarium

Трудно ми е да определя жанра на тази игра. За мен Sanitarium е преди всичко интерактивен филм. В него е разказана една от най-добрите истории, с които съм се сблъсквал през живота си.

Сюжетът е изплетен с помощта на шест разказа, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, и са напълно отделени и самодостатъчни.

И все пак, главната история има връзка с всички останали. В нея играете като Макс – човек “без лице”, с глава, превързана с бинтове. Единственото, което помните, е, че сте катастрофирали с кола, малко след като сте открили нещо много важно. Намирате се в странна лудница, и преживявате споменатите вече истории, благодарение на болния си ум. А дали наистина сте луди? Кой сте вие? Къде сте? Какво става тук? Каква е истината? Какво трябва да правите? Тези екзистенциални въпроси мъчат героя и играча и чакат отговор.




В първата история се озовавате в изоставено градче. В него живеят обезобразени деца, които постепенно губят човешкия си облик. Родителите им са изчезнали. Децата твърдят, че за тях се грижи нещо, което наричат “Мама”. “Мама” ги е направила по-красиви, “мама” е премахнала възрастните, те ще станат част от “мама” и никога няма да бъдат сами… Но след като се слеят с нея, няма да могат вече да скачат на въже, няма да играят на морски шах или на криеница. Ще забравят кои са. И именно заради тази забрава никога няма да изпитват болка или самота.
Какво всъщност е “мама”? Истината е, че очите ви я виждат през цялото време, тя просто е навсякъде. Невежият ви ум обаче не я вижда и в това е проблема…

Във втората история поемате ролята на малко момиченце, което с учудени очи се разхожда из нещо като цирк и гигантски лунапарк. Акробати, фокусници, клоуни – те всички са нещастни. Островът, на който са отседнали, е поразен от бедствие, което е убило всичките му жители (освен едно единствено семейство). Във водата плува морско чудовище, което нощем изяжда оцелелите хора на острова един по един…








В третата история играете като Grimwall – циклоп, който е герой от комикс. Той се намира в гигантски, органичен кошер, пълен с кибер-насекоми (насекоми с кибер-приставки). Те са подчинени на своята Кралица. Под повърхността на една история, в която на пръв поглед всичко е наред, се крие абсурдна, шокираща истина. Ще я научите от други циклопи, които бавно, но необратимо губят разсъдъка си…














В четвъртата история сте Olmec – божество, свещен войн, който ацтеките са призовали, за да бъде спасено селото им. Уви, пристигате твърде късно – почти всички са мъртви, а труповете им са разхвърляни като разкъсани парцали. Някои от оцелелите вече не ви вярват. Пък и що за божество сте, след като не сте успели да спасите хората си? От тази история (и от историята на малкото момиченце) можете да разберете и защо дори задгробния живот може да бъде несправедлив…

Може да забележите, че във всички истории, които преживявате, се повтарят някои мотиви – например страданието на децата, фактът, че пристигате твърде късно, за да помогнете, както и това, че вашият враг действа подмолно, като скрита болест… Или пък е ръководен от амбиции и алчност. Ето така стигаме до последната история – спомените за истинския живот на Макс. Тези спомени не са част от геймплея, а се разкриват само и единствено по време на анимациите.

По времето, когато играта излезе (1998), пиратите продаваха най-вече орязани версии на игрите. Sanitarium реално заема три диска. Препоръчвам ви да си намерите именно пълната версия. Да играете Sanitarium, без да видите анимациите, е все едно да гледате първата “Матрица”, като пропуснете десетината минути, в които Морфей обяснява на Нео къде е и какво всъщност се е случило. Спомените на Макс подреждат мозайката по изумителен начин, те свързват логически петте истории. Без тях няма как да научите по-дълбокия смисъл на това, което правите. Ще останете с много погрешни представи и заблуждения. Освен това ще се лишите от изумителния финал. Или може би е по-точно да кажа, че няма да го разберете. Това наистина е една от най-добрите развръзки, които някога съм виждал. (И да отбележа - мразя мистичните, ирационални истории; Sanitarium определено е рационална и завършва с един много добър финал).

Няколко думи за Sanitarium като игра. Наблюдавате героя си в изометрична перспектива. Донякъде играта е куест, защото говорите с хората и събирате предмети. Само че в повечето случаи не носите в себе си повече от две (две!) неща наведнъж. Загадките с предмети са сравнително лесни, целта е задъхано да продължавате напред, за да напредвате в безумно вълнуващата история. Неприятно е само, че някои обекти (например малко камъче пред църквата) са много дребни, за да бъдат забелязани. Героите също са много готини, мой любимец е лудия проповедник. От време на време се срещат загадки, които визуално напомнят за MYST, но уверявам ви – те са оригинални и интересни и внасят разнообразие в геймплея.
От друга страна, в Sanitarium се срещат редица отклонения от куеста. Например, в градчето играете на криеница с децата. Има нива, в които трябва да се биете, да избягвате капани, да дърпате ръчки. Играта е доста по-жива и реалистична от обикновен куест. Поради изометричната перспектива добивате усещане за цялостност и свързаност на околния свят.
За съжаление във второто ниво на Sanitarium има неприятен бъг (играта вече не ви дава възможност да влизате в сгради и закрити помещения), заради който губите възможността да продължите напред. За бъга има patch, но странното е, че файлът, който трябва да бъде подменен, се намира на CD-то, а не на твърдия диск. Не знам как може да се оправите с този проблем. Вариант е да минете втория свят със solution, или пък да упорствате, пазейки файловете със savegames в друга директория и експериментирайки отново с тях, след като се развалят. Тъпото е, че никъде другаде този бъг не се проявява. При това това става главно на съвременните машини.

А е жалко, защото, както вече казах, Sanitarium е една от най-добрите истории, до които съм докосвал през живота си. Надминава някои от най-добрите книги, които съм чел. Човешките проблеми в нея, фантазията и изумителната логическа конструкция могат да бъдат сравнени с филми като „Матрицата” и „Мементо”, но Sanitarium е нещо много, много по-различно от тях.

Купуване на Sanitarium

Ядрото на тази статия е публикувано в списание PC Club през юли 2004

The Longest Journey 2: DREAMFALL

Историята в първия ТLJ ни разказваше за два свята – футуристичния Stark и приказната Arcadia. За да спаси Баланса, който крепи тези светове, главната героиня – Ейприл Райън – плати висока цена. Тя постепенно загуби своя дом, стана причина да пострадат приятелите й, и дори беше готова да загуби голяма част от самата себе си.

Впрочем не е нужно да сте играли предишната игра, за да оцените новата. Продължението на ТLJ е в пъти по-добро от oригинала. А и двете игри бяха накарали мислите ми да се развихрят и ме бяха развълнували много силно.
Dreamfall започва с това, че новата главна героиня – Зоуи Кастилио, е в кома, близък човек скърби за нея… тя е научила нещо много важно, но явно никой няма да го разбере. Следва ретроспекция и започваме да играем, за да видим как се е стигнало до тези събития.
Не бих искал да ви разкривам повече, защото трябва да изпитате всичко това лично. Историята на Dreamfall е интересна, сложна, заплетена, смайваща, многопластова, вълнуваща. В продължение на седмица започвах да я играя нощем, след като се върна от работа и откарвах до 4 часа сутринта, обзет от неспокойни мисли.

Причината историята да ми хареса не е само в това, че бях загрижен за съдбата на героите. Историята засяга много сложни човешки проблеми, като най-същественият от тях е този за вярата. От една страна, в Аркадиа – светът на магията, основният проблем са религиозни фанатици (дори играете с един от тях – апостолът Киан), които искат да наложат вярата си на всички останали. И са затворили магическите същества в гето. От друга страна, другите две главни героини – Ейприл и Зоуи, имат точно противоположния проблем - те са загубили своята вяра в себе си, в това което правят, и в хората като цяло. Ейприл принудително е останала в Аркадиа и вече 10 години е далеч от дома. Тя се е променила се до неузнаваемост и всъщност вече никъде няма да има дом за нея… Докато тя се опълчва срещу фанатизма в магическата Аркадиа, в света на технологията – Старк, Зоуи има не по-малко интересен враг в лицето на корпорация, която по друг начин се опитва да обсеби съзнанието на хората.


Проблемите оформят сложна плетеница, която засяга и тримата герои (Зоуи, Ейприл и Киан). И тримата имат и лични, и социални, и екзистенциални проблеми, и попадат в безизходни ситуации. В един момент ви става много, защото всичко е толкова трудно разрешимо. Двата свята са се променили, героите са се променили, отношенията им са различни…
TLJ2 е изградена основно от диалози, взаимоотношения между героите и история, но нека все пак кажа няколко думи за геймплея. Макар че остава куест и в нея има немалко разговори и използване на предмети, TLJ2 обединява и други жанрове в себе си. Вече можете да се катерите и да изследвате рендерирания в реално време околен свят. Една и съща ситуация може да бъде мината чрез скриване в сенките, чрез битка и дори само чрез използване на умели лъжи. Светът е много по-динамичен от този в куестовете – ако някой спи, не може да знаете дали внезапно няма да се събуди и да започне да обикаля наоколо. Дори е интересно това, че не винаги сте наясно дали онези същества в далечината са нещо, с което трябва да говорите, или нещо, от което трябва да се криете, защото ви мисли злото.


Не се заблуждавайте обаче – лесните загадки и “геймплей” са просто маска, зад която се крие историята. Режисираните сцени и разговорите заемат над 90% от това, което правите, при това всичко е праволинейно. Всички останали “игрални” елементи са там, просто за да създадат усещането, че този сценарий се случва на вас и за да подсилят ефекта от него.
Но това е и най-голямото достойнство на Dreamfall. Oтдавна не бях играл игра, която засяга дълбоки човешки проблеми, която напомня на мен самия, че съм човек. Да осмислите и да съпреживеете подобна история е такъв рядък шанс, че в никакъв случай не бива да го пропускате.

Статията е публикувана в списание Computer, брой 5/2006

Kартинки, които съм качил в MobyGames - Gameplay: 1 2 3 4 5 6, Locations: 1 2 3, Characters: 1 2 3 4, Story events & dialogues: 1 2 3

HAPLAND

HAP
[hæp] щастлива случайност, късмет
HAPLESS
['hæplis] a ост. нещастен, злочест, злополучен
HAPLAND
[hæplænd] компютърна игра, чието действие се развива в странен, смешен, абсурден и опасен свят

Hapland e от онези игри, за които се пише трудно. Първо, защото не би трябвало да ви разказвам почти нищо за нея, за да не ви развалям изненадата (а цялата игра се крепи на изненади, разкрития и хумор). И второ, защото тя трудно може да влезе в някакъв шаблон и да се опише със спретнати, подредени изречения.

Но нека опитам. Hapland с нещо напомня за The Incredible Machine. В тази стара игра навързвахте обекти в работеща система – например мишката се опитва да стигне сиренцето, но пада и включва фенерче, неговата светлина попада в лупа и запалва фитила на оръдие, то изстрелва топка, която… и т.н., схващате идеята. Разликата е в това, че в Hapland oбектите нямат истински (симулирани) свойства, като в ТIM, а всичко е предварително измислено и скриптирано от автора. За сметка на това взаимодействията са толкова неочаквани, смешни, оригинални, че просто не подлежат на описание.

Какво ли няма да намерите в тази игра! Крадливи чудовища, буболечки, заврели се в електрозахранването, птици, които изпълняват ролята на куриери, мушици, които разсейват човеците, камбани, чието звънене привлича вниманието на същите тези човеци, катапулти, кучета с моторни резачки (!!!), риби, рибари с въдици и какво ли още не. Целта е да обедините всичката тази сган, да създадете работеща система и да постигнете целта си. Но най-вероятно единственото, което ще постигнете, е злощастна участ за злочестите обитатели на нивото. Ще ви подскажа, че за да минете играта, трябва да ги запазите живи, но това никак не е лесно.

Мислейки за трудността на Hapland, си спомням за една логическа задача, за която Айнщайн е казал, че може да бъде решена само от 5% от населението на Земята. Вярвам, че повечето читатели на този блог могат да я решат, като това не оборва думите на Айнщайн – защото тези читатели просто са част именно от тези 5%.

Ситуацията с Hapland e същата. Въпросната flash-базирана игра има 3 части (нива), като всяко следващо ниво става все по-невъзможно от предишното. Въпросните нива заемат само един екран и се минават за около 5 минути, ако знаете решението, но на мен ми трябваше близо месец (!!!) за да открия всички взаимодействия и да ги навържа логически след това. Усещането, че може и никога през живота си да не стигна до решението само ме подтикваше да упорствам, да мисля и да си създавам всякакви шантави теории. Hapland така силно ви мотивира да докажете, че не сте обикновен Сульо или Пульо, че сте един от онези, които могат да стигнат до финала със силата на собствения си ум. Освен това тя е идеална за осмисляне на времето ви в офиса, защото в нея лесно се влиза и лесно се излиза.

Думите ми обаче само умъртвяват прекрасното усещане от играта. Просто вижте картинките, идете на http://www.foon.co.uk/farcade/ и се потопете в Hapland. Както ще установите, тя е правена на flash от 18 годишен ученик, който обаче е надминал много професионални дизайнери. В Интернет вече дори има и клонинги, които неуспешно се опитват да копират творението му, като например Industrial Place Thingy.

Статията е публикувана в списание Computer 5/2006