Inquisition

Влюбих се в тази игра още щом видях интрото й. И ми е трудно да ви опиша защо. В геймплея има някои недомислици (както ще стане ясно по-нататък). Това, с което Inquisition блести (или по-скоро “тъмни”), е мрачната, нечовешка атмосфера. Тази игра буквално смърди на

Средновековие

Само от външния вид на NPC-тата можете да усетите доколко са оковани те в обществото, в което живеят. И как има дрога за всички. Не, нямам предвид алкохола, макар че в играта той се среща в огромни количества. Имам предвид религията, която ще ви утеши, че всичко е наред.

И така, добре дошли в Средновековието! Това не ви е фентъзито. Няма магии, няма богове, няма вълшебства. За сметка на това има Света Инквизиция, която внимава дали се подчинявате на Шефа и дали вярвате в Него.

За да е пълна картината, трябва да спомена мръсотията, болестите, и Черната Чума. (Чумата съвсем реално присъства в Inquisition и дори е вмъкната в геймплея – има момент в играта, в който трябва да намерите начин да се предпазите от заразата.)
Героят

Очаквах да играя с момиче, което е обявено за вещица. Все пак в този мрачен свят жената е виновна за всичко. Тя е най-подозрителното и загадъчно същество. Защо? Защото тя носи рая – рая, в който ние, мъжете, искаме да потънем. Защото тя носи и живота. Защото, поради странния начин, по който е принудена да живее, тя самата се държи странно. (В този ред на мисли, отскочете до видеотеката да си вземете “Лов на вещици” с Уинона Райдър, това е един от любимите ми филми.)

И така, интрото ни показва хора, струпани на площада, които наблюдават екзекуция (клада). Този тип зрелище е едно от най-интересните неща, които могат да се случат в безсмисления им животец. Епископът (главният Лош герой) им обяснява как трябва да се подчиняват на Шефа, колко са грешни, жалки и виновни пред Него.

В този момент категорично ми беше отрязана възможността да играя с момиче – вещица. Оказа се, че главният герой е Матю – крадец, който бива заловен от стражите докато, хм, освобождава един богаташ от тежестта на кесията му. След като преодолях разочарованието си, си спомних, че като дете винаги съм си мечтал да бъда крадец, защото не можех да допусна, че мога да изкарвам парите си с честен труд (като например писане на статии за игри в Top Games). Доволен от това, че ще мога да изживея детската си мечта, се впуснах да спасявам Матю от лапите на Инквизицията.

Тук трябва да отбележа, че Матю в доста отношения се проявява като неприятно отрицателен герой. Животът в бедняшкия квартал го е научил на това, че трябва да се грижи единствено за себе си и да прецаква останалите по възможност. Парите са основният му стимул. Но характерът му се променя с течение на времето и той постепенно започва да се движи от доста по-човечни подбуди.
Геймплей

През по-голямата част от времето героят се промъква, пълзи, долепва се до стените, крие се. Аз бързо свикнах с играта и минах първите нива, без никой да ме забележи. Само че можете да се сейвате само на точно определени места, които са доста нарядко разположени едно от друго. Това, разбира се, силно ще раздразни онези, които не могат да се крият чак толкова добре. Те ще кажат: “мрън, мрън, играта е много трудна!”. Затова авторите са решили да балансират нещата, като дадат на героя възможността да ступа тежковьоръжен страж с голи ръце!! Това, освен че е смехотворно, обезсмисля играта на криеница. Няма нищо по-вбесяващо от това да усещаш, че трудът ти да минеш нивото със стил, е напразен. Странното е, че и любителите на екшъна пак няма да са доволни. Защото въпреки всичко героят не е Рамбо и не може да натръшка всички врагове, които среща.

Този опит на авторите да балансират промъкването с екшъна не би бил толкова силно охулван от мен, ако не беше ограничената интерактивност. Героят не може да вземе оръжията на убитите стражи, не може да вземе алебардите, закачени по стените, предпочита да раздава юмруци и ритници. Но в началото на второ ниво на място, точно определено от авторите, той все пак се сдобива с оръжие! Това усещане, че интерактивността ви води за носа, продължава и по-нататък – можете да оберете само онези хора, които авторите са решили и т.н.

Въпреки това не мислете, че Inquisition е лоша игра. Напротив. В нея има великолепни сцени. Например в първото ниво, докато се измъквате от зандана, попадате на място, на което няма как да не вдигнете шум. За сметка на това наблизо инквизитор измъчва един нещастник. Единственият ви шанс да преминете през помещението, без да ви чуят, е да се промъквате напред, докато горкия човечец крещи. Освен това можете да мятате камъни и да подсвирквате, за да привличате вниманието на стражите (линията на погледа им е изобразена в характерен Commandos стил). А ако стане напечено, можете да хвърлите на земята калтропи (метални бодливи звезди), които да забавят врага. По-нататък ще можете и да зашеметявате враговете, стига да ги изненадате в гръб.
На второ ниво, в града, Гилдията на Крадците обучава Матю на други важни умения. Като например да отключва ключалки с помощта на специален шперц. Самото отключване представлява мини-игра, подобна на тази с хакерката Миноко в Project Eden. Освен това ви учат и да бъдете добър джебчия – краденето на чуждите кесии, без да ви хванат, трябва да се превърне във ваша втора природа.

Изпълнената с интриги история на играта кара Матю да тръгне по следите на огромно съкровище, събрано от ордена на Тамплиерите. Отново играта бавно разкрива пред вас способностите на героя. Той може да използва предмети като героите от куестовете, да говори, да бяга, да скача, да бута и дърпа мебели и други характерни дейности за всяко едно екшън-приключение.

Има и малко битки (които не може да избегнете) и те се дължат на факта, че вие не сте единствената отрепка в града и вашите колеги се опитват да ви убият – първоначално заради парите ви, а по-късно, защото за главата ви е обявена награда.
Атмосфера

За атмосферата вече споменах, но не мога да не се върна към нея. Много силен за мен момент беше, когато минах през квартала, умъртвен от чумата. Там така вонеше на смърт, че след като излязох от него, се зарадвах, че виждам моите врагове – стражите. Зарадвах се, че виждам нещо живо. Не исках дори да се бия с тях или да ги зашеметявам. Друг запомнящ се (и забавен) момент е, когато нашият герой се предрешава като друг човек и неуспешно се прави на нещо, което не е (ще ви оставя сами да го видите). Към достойнствата на играта следва да прибавя, че Матю е един от малкото герои в игра, за които геймплеят и историята признават, че им се случва да имат сексуален живот - било свързан с проститутка на улицата, било с момиче, което наистина силно обича.

Трябва да кажа няколко думи и за финала на историята. Има истории (като „Трудно е да бъдеш бог” на Стругацки, или филма Minority Report), които се развиват в такива мрачни общества, че историите просто не могат – нямат право – да завършат щастливо. На финала на Inquistion героят оцелява и продължава напред, но... този финал е тъжен (обаче не е и от онези развръзки, които обезсмислят играта ви дотам). Играта завършва точно така, както би трябвало да завърши, а затварящото финално изречение много ми хареса.

Струва ли си?

Inquisition ми хареса заради перфектно уловения Средновековен свят. Това е първата игра, в която ме заплашиха, че ще ме прокълнат за 36 поколения напред. Ако сте склонни да преглътнете недостатъците й, и вие ще се забавлявате. Графиката е ръбата, но по някакъв особен начин е красива и стилна. Камерата е подвижна и наблюдава действието от ефектни, кинематографични ъгли. Музиката е великолепна и чудесно подчертава действието. Накратко, Inquisition си запази специално място в душата ми. Това не е малко постижение.

Ядрото на тази статия е публикувано в списание Computer, брой 2/2003