Sunday 7 September 2008

Dwarf Complete



Преди доста време публикувах в флаш игри блог една статия за играта Dwarf Complete. Може да я прочетете, ако ви влече. Самата игра можете да играете тук.

Thursday 4 September 2008

Българската следа в Alone in The Dark 4

Що ли, месечинко, грееш?
Та ми мъката огряваш?
Долу сенки се чернеят,
и прекършват ми крилата...


***

За българската следа в игрите съм писал и друг път.

А преди няколко дни, с голямо закъснение се натъкнах на следния трейлър (чуйте го):



"Като в сън непробуден"

Кой би предположил, че народни песни със симфоничен аранжимент биха постигнали толкова смайващ драматичен ефект. Дори текстът е толкова подходящ за действието и историята на играта (сами в прокълнат разрушен град). ("Нямам майчина закрила, нямам нищо на земята"). Всъщност, той е писан специално във връзка с историята на играта от Ирина Жекова. Композиторът е Olivier Deriviere, а всичко е изпяно от хора "Мистерията на българските гласове".



"И прекършват ми крилата"

Та така. Що се отнася до самата игра - типичен комерсиален action-adventure, който разочарова с масовата си притъпеност. Особено покъртителен е Карнби - има коренно различна външност и тяло и живее 100 години по-късно от адаша си. При това твърдят, че това е същия човек! Напомня ми на оня виц:

- Г-н Браун! Колко сте се променили! Като малък бяхте слаб и с хубава коса, а сега сте плешив и дебел.
- Аз не съм г-н Браун!
- Г-н Браун, колко сте се променили! Дори и името сте си сменили!

Та, Alone in the Dark 4 не би намерил мястото си тук, ако заедно с смазващата музика не ме беше смаял и с още няколко неща:

- Изумителна симулация на огън и не само - страшно интерактивна игра във всяко едно отношение. Напомня ми за покъртителния потенциал (нереализиран), който има симулацията на свободно катерене по всякаква възможна повърхност в Assassin's Creed. В AITD4 са направени неща, които никой не е правил досега с такъв размах.

- Страхотната продуцентка, която е в час за всичко (отново, по-добра от тази на Assassin's Creed). Повече жени като нея в игровата индустрия ще й донесат само благоденствие.

Примери:



Най-готиното нещо в играта: ОГЪНЯТ



Колосално разрушение



Взаимодействащи взаимодействия (another must see)

Яко, нали? В Gametrailers има и още, но не искам да прекалявам.
В момента в Пулсар продават "Limited Edition" версия. Скъпичка е, но включва на отделно CD и част от оригиналния soundtrack. Чудя се дали да си я купувам (100 кинта), при положение, че въпреки next gen постиженията, съм скептичен към нея. Според мен Penumbra: Black Plague е много повече наследник на оригиналния AITD от AITD4.
Абе май все пак ще си купя AITD4 Limited Edition тия дни, едва ли Пулсар са внесли и 5 бройки, доколкото познавам "пазара" за оригинални игри в БГ (всичко освен наркотичните ММО-та се продава в бройки на пръстите на едната ръка - буквално).

Е, това беше засега. Някой път ще ви разкажа за истинския Alone in the Dark от 1992-ра, от който започна всичко. До встречи :)



Saturday 30 August 2008

Ecstatica

Жена на метла - има ли нещо по-красиво?

Десети век. Героят пътува и в търсене на подслон и вода се озовава в прокълнато село. Прислужницата на местния магьосник, Ecstatica, е откраднала магическа книга и е освободила злите сили от каменния кръг, в който са запечатани. Сюжетът попада в преексплоатирания жанр фентъзи, но е оригинален и има свой собствен дух.

Ecstatica (1994) е издържана в стила на Alone in the dark: неподвижни ъгли на камерата, триизмерни герои... Но още в началото играта изненадва с външния си вид. Докато по онова време героите се изграждаха от малко на брой полигони,
в Ecstatica те са съставени от дори още по-малко на брой... елипсоиди. Това им придава уникален, неповторим вид, коренно различен от този в която и да е друга 3D игра. Създанията са всичко друго, но не и ръбати. Гладките елипсоиди подчертават ярко всяка част от мъжката и женската анатомия (гърди, задник, тестиси). 
Дори мускулите на коня на главния герой много отчетливо се открояват. Това важи и за декора. Всяка една тревичка, всяко едно парченце от каменния зид на замъците представлява сплесната или изпъната елипса. (Понякога, много рядко се ползват паралепипедчета). Чудатият графичен стил сякаш е излязъл от много странен комикс.

Горска нимфа омайва главния герой

Според авторите Ecstatica е “екшън-приключение”. Всъщност тя нито е екшън като екшън, нито е куест като куест. Главното й достойнство е в изключителната свобода, която има играча. Пример. Никой в селото ви няма доверие (мислят ви за върколак). Малко полудяло момиченце седи в хамбара. Ако искате спечелете доверието й – ще се бие заедно с вас и ще ви отвори тайна врата. Но можете и да бъдете зъл и да убивате хората (почти всеки от малкото оцелели нещастници умира с невероятно добре измислена предсмъртна реплика). 
На края на играта демонът, подчинил селото... ви кани на разговор. Той ви предлага да му дадете магическата пръчица (единственото нещо, с което може да бъде победен), а в отплата, той ще ви даде безкраен живот, изпълнен с удоволствие (предимно жени – в играта има няколко силно еротични момента). Ако се съгласите, демонът ще удържи на думата си! Ако пък безчестието и безкрайната скука на рая не са съблазнителни за вас, ще трябва да се биете с него. При победа (не можете да го убиете – злото е безсмъртно), ще освободите селото (и евентуално света) от неговата власт и ще спасите малцината оцелели, а Ecstatica идва с вас.

 
Чудовищата само чакат удобен момент да ви устроят засада, и да ви изтезават след това

В Ecstatica има скрити събития, които се появяват на случаен принцип. Има и много незадължителни случки. Могат да ви превърнат в жаба, да полетите на метла... Вещите оживяват и започват да ви псуват... Чудовищата устройват засади, и невинаги ви убиват - понякога ви завличат в леговищата си, където ви изтезават. После вие се измъквате полумъртви оттам и търсите мястото, където са ви хванали, за да си вземете предметите, които сте изпуснали. Впрочем, героят може да носи само два предмета (защото има само две ръце, в които да ги държи). За предпочитане е единият от тях да бъде оръжие (поради което сте принудени да взимате само неща, които наистина мислите за важни). Нямате индикатор за здраве - за това колко зле сте наритани от лошите, можете да съдите по куцукането на героя. 
Изобщо, усещането за реализъм в Ecstatica е много силно. Както си тичате по улицата, може да се спънете в някой камък. Из краката ви се мотаят мишки, може да си уловите някоя (не че ви трябва...) Подобно на герой от куест, можете да правите много различни неща, но тук те са някак по-живи. Дори когато гледате cut-сцена, тя толкова естествено се вписва в действието, че имате чувството, че дори и през това време играете. 
Играта има и няколко лоши страни. Геймплеят й е тежък. От една страна, много лесно е да пропуснете важни неща в такава голяма територия и да попаднете в безпътица, от друга – ако знаете какво да правите (в играта има само две загадки и само пет куестаджийски предмета), можете да минете всичко за два часа. Можете да играете и с жена, но често проличава, че Ecstatica е правена за игра с мъж (горски нимфи ви съблазняват, наградата на демона също е подобна). 
Но Ecstatica си остава постижение. При това тя е създадена единствено от гения на двама души - Andrew Spencer (програмиране и основни идеи) и Alain Maindron (рисуване и game design). Alain Maindron не участва във втората част на играта и това води до тотална промяна на геймплея й. След като със Spencer поемат по различен път, Alain участва в направата на още една игра, описана в този блог - Messiah.

 

Ecstatica 2
(1997) е много по-красива от предшественичката си, чиято визия беше издържана в много нисък графичен режим. Главните герои вече имат лица, които сменят изражението си; благодарение на елипсоидите е лесно да се изобрази как героят променя формата си и се превръща в нещо друго. Заради по-високата резолюция вече е истинско удоволствие да видите как всяка буца пръст по грапавата земя, всяка сламка, папрат, всяко сложно и красиво цвете, всяко парченце грапав камък по стените е направено от множество деформирани, обемни елипси или кубчета. Целият свят изглежда убедителен, защото е направен от един и същ градивен материал.

 
Малко картинки за да се насладите на почвата, листенцата и т.н. (кликнете ги за по-голям размер). Обърнете внимание особено на най-лявата - такава почва няма и във Far Cry, а на обемни повърхности започнахме да се наслаждаваме едва в последните години :)

И така, ситуацията. Ecstatica не е желана в родното си село (то не е и останало много от него). Главният герой я взима със себе си и отива към родния си замък (той е благородник, все пак). Но силите на злото са завладяли родното му място; всички хора са мъртви, крилата гадина отвлича Ecstatica. Интрото трае 30 секунди - много просто, ясно и красноречиво. Геймплеят е коренно различен от този в първата част. Непрестанен екшън, безспирно избиране на врагове. Едновременно с това, играта е много трудна. Често е по-добре да бягате, вместо да се биете. Самата обстановка е потресаваща. Голи трупове на жени и мъже, някои разкъсани, побити на кол и т.н. Средновековният свят и неговата жестокост са пресъздадени много детайлно. Атмосферата е изпълнена с обреченост и насилие.

 

Героят има много нови движения (може да скача, да плува, макар и само на повърхността на водата, да избягва вражески удари, да прави салта, да се бие ръкопашно, с магически и немагически оръжия). Различни елексири правят героя невидим, защитават го и т.н. Участват над 60 вида гадинки. Противниците са много разнообразни – оживели статуи и растения, менящи формата си парчета слуз, каменни великани, които се разпадат на чакъл, амазонки, паяци. Изобщо - безмозъчно избиване на неща в стил Diablo. Най-трудната загадка в играта е "Удари свещника с меча". Затворените врати и шкафове също се разбиват с оръжие, рядко се търси ключ. Подобна игра никога не би ме привлякла, ако не беше една подробност.

 
Плувам около покритите с лишеи и водорасли стени на замъка

Онова, с което играта е забележителна, е отново свободата. Теренът, на който се развива действието, е смазващо ОГРОМЕН. От време на време получавате помощ (подсказки) от една жена-свещеник, но това не ви улеснява много. Защото няма такова нещо като “правилен път”. Озовавате се на място, което не е създавано, за да бъде ниво в компютърна игра, а съществува само по себе си. Свободни сте да отидете където си поискате. Дори задължителните задачи можете да извършвате в почти произволен ред. Можете да минете играта, без да видите и половината от нея. В началото може да ви се стори, че структура и конкретен път за минаване изобщо няма.

 

Пример. Влязъл съм в замък. Виждам разклонение от три коридора. “Ще проверя какво има в първия и после ще се върна да огледам другите два” – мисля си. Каква наивност! Първият коридор води към куп коренно различни места (висока крепостна стена, ковачница, ров с месоядни риби, а после село, катакомби, гора, градина и т.н.), и в опита да намеря пътя обратно, се загубвам. След един час стигам до една зала и си мисля: “Ето, озовах се някъде!”, а се оказва, че в тази зала може да се отиде още от самото начало, ако бях хванал друг път от началните три коридора. Да не говорим, че изобщо не е било задължително да я виждам. Повечето хора зарязват Ecstatica 2 още в първите 10 минути, ужасени от отвореността и разчупеността на света, от това, че в началото са на една плюнка живот, без оръжие, в едно голямо и враждебно място, в което level designer-ът не ги държи за ръчичка. Ако не се поддадете на този първоначален шок, постепенно ще опознаете света, ще разберете, че до определени места можете да стигнете едва след като сте свършили нещо в други. Ще схванете кои места все още са "заключени" и защо. Силата на героя също ще нарасне с напредването ви в играта. Аз лично изиграх цялата Ecstatica 2 само заради смайващите, дори плашещи отначало, връзки между отделните локации. Тези връзки не приличат на скучен или произволен лабиринт - те са интересни и носят удоволствие от разкриването си.

 

Обобщение. Двете игри от поредицата Ecstatica не заслужават свръх висока оценка. Прекалено много неща не са наред в тях. Те не покриват съвременните стандарти за комфорт на играча. Например различните ъгли на камерата объркват (проблем е да вървите дори по права линия). Изобщо, има куп неща, които днес никой не би простил. Но поредицата Ecstatica има и своите достойнства. Това са две странни, необичайни игри, в които са вложени уникални идеи. Затова и си заслужаваше да бъдат изиграни. 


Ядрото на тази статия е публикувано в списание PC Club, брой 24,, август 2002

Tuesday 26 August 2008

Живият куест

Днес ще ви разкажа за най-ранните куестове на Lucasfilm Games (понастоящем Lucas Arts). Всъщност, това не са точно куестове. Говорим си за нещо необичайно, намиращо се вън от нормите, с които феновете на приключенския жанр са свикнали.

Maniac Mansion (1987)

e първият куест, който използва така наречения Scumm интерфейс (16 глагола, които се избират с мишката, предмети в "джоба" и обстановка, с които също се взаимодейства чрез щракане с гризача). В него няколко хлапета трябва да освободят приятелката си от имението на лудия учен д-р Фред.


Тази гоненица може да завърши зле

Обитателите на имението не стоят на едно място. Макар и ръководени от сценарий, те ходят, взимат и използват предмети също като вас. Weird Ed, например, чака пристигането на своя колет с вьоръжение за командоси. Ако позвъните на вратата, той ще слезе да си го вземе и ще можете да претърсите стаята му. Ако самият колет наистина пристигне, можете да го вземете под носа му, а може и да не успеете... Ed може да огладнее и да отиде в кухнята, гледайте да не се мотаете там (освен ако не искате да опразните хладилника преди него). Ако ви заловят, ще бъдете хвърлени в подземието-затвор (можете и да се измъкнете от там след известни усилия).

Лудото семейство на доктор Фред (жадната за мъже сестра Една, шантавия им син Едисон, както и два мутанта – лилавото и зеленото пипало) водят свой собствен живот, и реагират по различни начини на онова, което правите в къщата. Ако изключите атомния реактор (произведен в Чернобил), и угасите тока, веднага някой ще дойде да провери какво става. Внимавайте, защото може и да взривите всичко в радиус няколко километра в могъща атомна експлозия.

Не всички в къщата са на страната на д-р Фред. Синът му си дава сметка, че баща му полудява, на зеленото пипало човек също може да се довери. Едно извънземно ченге, което иска да арестува... метеоритът, паднал в къщата, също може да ви помогне. Само че първо ще трябва (в зависимост от това с кого сте избрали да играете) да спечелите за съюзник някой от тях. А това не е лесно.


Поредният депресар, който иска да стане рок-звезда.

Дейв – главният герой има право да вземе още двама спътници, които избира измежду шестима свои приятели. Всеки от тях има някакъв талант (с изключение на един напълно безполезен тип, а също и на Dave, който, бидейки лидер, няма специални способности). В зависимост от различните умения на героите си ще ви се наложи да решите различни загадки (самото имение е едно и също).

Загадките имат по няколко решения, много от щуротиите, които можете да правите в къщата, не са задължителни. В MM присъства усещането за свобода и живот, без играта да престава да бъде чист куест.

Играта има няколко различни финала (в зависимост от това кои са приятелите ви, кой от вас е загинал и кой не, кой от неутралните герои или враговете сте привлекли за съюзник, и т.н.)


Играта има няколко различни финала

Следващият куест от този тип е

Zak McKracken and the Alien Mindbenders (1988).

В него поемате ролята на Зак – журналист в долнопробен таблоид, търсещ евтини сензации (но несравнимо по-възвисен от вестник “Шок”). Този път обаче наистина извънземни нашественици кроят нещо лошо на земляните, а именно, чрез една машина за затъпяване (не, не е телевизорът), те ще накарат цялото човечество да оглупее. Така че Зак трябва да спаси света... от глупостта.


Хей, това е момичето от моя сън!

Загадките имат няколко решения, а и не всички са задължителни. Например в пощата можете да проникнете, като се маскирате; или като се обадите по телефона и разсеете служителя; или като разковете пода на собствения си дом. Ако скочите в създадената от вас дупка, ще вдигнете шум и ще ви хванат; ако използвате въже, това няма да се случи. (Между другото, изобщо не е нужно да прониквате в пощата, освен ако искате да подправите сметката си, а не да я платите съвестно)

Zak доразвива поставеното като основа в Maniac Mansion. Докато в MM цялата игра се развива само и единствено в къщата и нейния двор, тук пътувате по целия свят. Играта продължава да бъде "жива". Стюардесата в самолета, пазачът на затвора – това не са неподвижни, седящи на едно място NPC-та. Усещането за реализъм и живот в Зак МакKракен се дължи на това, че хората имат различни реакции на вашите НЕЗАДЪЛЖИТЕЛНИ действия. Можете да събудите шофьора на автобуса, свирейки на хармоника, или тропайки по стъклото с произволен твърд предмет. Ако Ани (вашата приятелка) е до автобуса, той ще попита дали и тя иска да пътува. И т.н. Лошите в играта могат да ви заловят по няколко различни начина, а има и няколко начина да се измъкнете от лапите им.


Когато герой от куест пътува в самолет, това означава куп главоболия за горката стюардеса.

Можете да умрете, ако направите някоя голяма глупост, могат да ви затворят или ограбят. Може да ви свършат парите (макар че имате възможност да спечелите от лотарията, като разберете кои числа ще се паднат утре в кораба на извънземните). Ако не внимавате, ще загубите ценни предмети, без които не се продължава нататък. Това тук не е дразнещо и несправедливо като в куестовете на Sierra, напротив. Така добивате усещането, че наистина нещо зависи от вас, че действията ви реално влияят върху съдбата ви.


Виждате резултат от собствената ми глупост.
Но Ани е свободна, играейки с нея, тя може да ми помогне да се измъкна от затвора.


Целият свят на играта е създаден по един изключително богат (в сравнение с днешните куестове) начин. Имате чувството, че това не са просто някакви предварително измислени сцени, в които трябва да задействате нещо, а реално работещи места, с които можете да експериментирате.

Да вземем за пример следната ситуация: Зак излиза от собствения си дом. Ако сте оставили хладилника отворен, или телевизора включен, Зак ще ви направи забележка и ще приведе всичко в ред.

Надявам се, че думите ми не са ви подвели: самите загадки са типично в духа на един куест. Това, което ги прави по-трудни е фактът, че имате достъп до почти всички места от самото начало. Множеството локации и предмети са провокация към вашата наблюдателност и изобретателност.


Действието се пренася и на Марс

Малко след като напреднете в играта, ще откриете, че няма да играете само със Зак. Управлявате четирима души (Зак, Ани, Мелиса и Лесли), които взаимно си помагат и имат различни "умения". Нали знаете, един е бъзльо, друг разбира от археология, трети може да свири на хармоника и т.н.

Освен това, по-късно в играта героят придобива възможността да се вселява в животни. Вселяването в едно тъпо животно, което не може нищо друго освен да яде и да извършва противоположния процес (само два глагола) не е кой знае колко полезно. Обаче понякога животните могат много повече от хората..


Зак се вселява в птица

И двете игри не са трудни за минаване. В Maniac Mansion просто не видях една боядисана стена, а в Zak MacKracken не зацепих, че едни болтове всъщност са винтове (заради CGA графиката). Като изключим това, всичко беше ОК.

Тези игри, както и собственият ми опит (правил съм куест) показват, че изобщо не е толкова трудно да направиш игра, в която всички герои имат собствен живот и от действията ти има реални последствия. За съжаление обаче на повечето създатели на куестове това им убягва. По-нататък куестовете станаха 100% праволинейни, и целта в тях беше да познаете кое абсурдно режисирано събитие трябва да задействате. Те се превърнаха в изкуствени игри, в които NPC-тата стоят на едно място и пеят своята песничка, а предметите нямат повече от 1 (едно) свойство.

Именно заради това си струва да видите тези малки шедьоври. Игри като тях са по-редки от злато.

Download Maniac Mansion
Download Zak McKracken and the Alien Mindbenders

Тъй като ММ & Zak са стари (навършили са 20 години!), те работят най-добре под DosBox. Достатъчно е да завлачите иконката с тяхното exe върху иконката на Dosbox.
Оттук можете да изтеглите Dosbox for Windows (има го и за други операционни системи)

Ядрото на тази статия е публикувано в PC Club # 26, ноември 2002

Saturday 23 August 2008

Psychonauts

Psychonauts е създадена от Тим Шафър – автор на Grim Fandango, Full Throttle, Day of the Tentacle и един от създателите на поредицата Monkey Island. В играта ще откриете типичния за него хумор. Psychonauts ще се хареса както на старите куестаджии, така и на любителите на жанра екшън-приключение. В тази игра ще се озовете в абсурдни, сякаш извадени от странен сън светове.


Действието в Psychonauts се развива в алтернативна действителност, в която човешките битки са се пренесли на ново бойно поле. Правителството тренира от най-ранна детска възраст тайни агенти, наречени психонавти, които да проникват в ума на врага, да узнават и крадат неговите планове. Психонавтите владеят и умения, подобни на тези на героите от Second Sight и Psi Ops – телекинеза, “невидимост” и т.н.

Главният герой – хлапе на име Разпутин (или накратко Raz), е израснал в цирка. Но освен акробатични умения, той има и невероятни психични заложби. Тъй като тези способности са рядко срещани, хората го отхвърлят. Raz бяга от семейството си, за да преследва мечтата си – да стане психонавт. Така той прониква в таен тренировъчен лагер. Там обучават дечица в училищна и предучилищна възраст…

Героят може да се пързаля по парапети, да ходи по въже – голям акробат е това момче.

В историята присъства и едно момиче. Още в началото между двамата прехвърчат искри, и Раз се влюбва (чувствата са взаимни). По-късно интригата се заплита, от лагера изчезват хора… Раз е много талантлив, но все още неопитен, а се получава така, че той остава единственото дете (или възрастен) в лагера, което може да спре плановете на неизвестния злодей.


Лили забелязва, че я зяпам...

Най-важната ви способност е да влизате в умовете на героите, населяващи играта. Може да тичате в света на техните мисли, да видите техните мечти и фантазии, да се изправите срещу кошмарите им, и да се борите с вътрешните им демони. Накратко казано, по-голямата част от нивата в игралния свят се развиват вътре в нечия глава.
Историята ще ви захвърли в ума на всякакви неудачници, откачалки, злодеи… А ако вашият гостоприемник е луд, то и светът в главата му ще е такъв.


Умът на един учен, който държи емоциите от миналото си под контрол... докато Раз не се намесва.

Психичните нива са уникални. В няколко от тях законите на физиката са пренебрегнати. Пространството е изкривено, променят се и се изграждат разни неща. Началното ниво пък е в ума на изперкал военен и сьответно е разкъсано от постоянна война (там може да помогнете на приятел да прекоси минно поле). Друго ниво пък е странен кошмар, в който всичко (дори лампите) е направено от месо (а какво символизира нивото разбирате чак като проучите спомените на гостоприемника си.) Може дълбоко под повърхността да се крият подтиснати емоции и тайни (например във весело купонджийско ниво, развиващо се в дискотека в шестдесетарски стил, да откриете мрачна и тъжна стая).

Във всяко психично ниво можете да събирате “образи на вьображението”, да подреждате “емоционален багаж”, да разчиствате умствени паяжини, да отваряте сейфове със скрити спомени.



Но няма да намерите две нива в Psychonauts, които да си приличат едно с друго. Тук не говоря само за външния вид, а и за нещата, които ви се налага да правите в тях. Например в един от световете трябва да местите с телекинеза фигури по голямо табло за игра (нещо като шах). Но може влезете ВЪТРЕ в света на игралното табло и да откриете, че с фигурките от играта може и да се говори, че те имат собствен живот и проблеми. Сьответно хуквате да изпълнявате поръчки, дадени ви от “шахматните” фигури. Така ги печелите на своя страна.


Междинно състояние - нито съм в света на фигурите от играта, нито съм в света на играчите

В главата на един измъчван от любовни терзания и горчилка художник цялата графика (и главният герой) сякаш са нарисувани с бои, а стъпките ви понякога оставят цветни следи (като във филма “В какво се превръщат мечтите”). В друго ниво се изживявате като режисьор на театрална постановка. Особеното при театралната постановка е, че жената, в чиято душа сте, страда от биполярно разстройство, което се отразява на представлението... Театър, игра, картина, чертожен план – няколко свята се въртят около този мотив – вьображението.


Разярен бик тича по улиците на град, който всъщност е една оживяла картина

Най-много ми хареса един психично болен, който развива “теории на конспирацията”. Неговият вътрешен свят е град, оплетен като паяжина, в който постоянно някой те наблюдава. (И наистина, всяко значимо ваше действие се отчита и помни от невидимите наблюдатели в играта.) Самият град е населен от подозрителни агенти в шлифери, които неубедително се преструват на обикновени домакини, градинари, "скърбящи" вдовци, канализационни работници.

"Аз съм канализационен работник". "Каналите носят човешки отпадъци". "Здравей, братко канализационен работник. Трябва да бъдем сплотени срещу онези, които ни презират."

"Аз съм домакиня." "Домакините правят пай." "Въпреки, че мъжът ми с течение на годините ще ме желае по-малко сексуално, той все още ще харесва моите пайове."

За да не бъдете заловени, вие също трябва да се включите в тази “игра на роли”.


Преструвам се на агент, който се преструва на пътен работник, за да заблудя пътните работници, които всъщност са агенти.

Преди да изиграя това ниво, бях чел за него в Интернет. Но останах смаян и изненадан. Така че колкото и да ви говоря за този (или за който и да е друг) свят, няма да добиете представа какво го прави толкова забавен, докато не го видите.

Но да се върнем в реалността



Започвате играта в истинския свят – детският лагер за обучение на психонавти. Интересно е, че понякога може около половин час само да си стоите и да подслушвате разговорите на другите деца (без те да повторят репликите си). Също така можете да говорите с някой, дори ако той тича (а вие го гоните), или дори да пуснете коментар по адрес на прелитащи наблизо птици и насекоми. На диалозите и характерите на отделните герои е обърнато огромно внимание, също като в куест. Дългото филмче, с което с започва играта, както и някои загадки и ситуации също напомнят за този жанр.

Детският лагер може да бъде изучаван дълго време. Но това изобщо не е задължително. Може да профучите през играта, без да събрали и една четвърт от скритите предмети. Аз лично отделям много, много повече време, за да открия всяка дребна тайна. (Наградата за това е, че героят ви се развива и научава нови способности по-бързо – лек RPG елемент).


Тренировъчният лагер (в реалния свят). В случая се пързалям по парапет.

За да избегна недоразумения, е време вече да изясня жанра на Psychonauts. Играта е жанров хибрид, който най-добре бих определил като action-adventure. В сърцевината на геймплея е залегнала механиката на конзолен jump’n’run. Раз е изключително акробатичен герой, макар че не може да си съперничи с принца на Персия. Хлапето без проблеми се пързаля по клони, тесни парапети, наклонени релси и пързаляйки се, отскача от релса на релса. Катери се по мрежи, стълби, отвесни колове. Владее типично циркаджийски номера като балансиране на въже и красиво отскачане от трамплини. Също като храбрия персиец, Раз може да се люлее и превърта върху хоризонтални прътове, но за разлика от него се люлее и на трапец. (Тъй като предполагам, че някои читатели няма да разберат последното, позволете да го опиша по-добре: Това е водоравно поставен прът, вързан за въжета в двата си края. Вие залюлявате не само тялото си, а и самия прът.) Накратко, движенията на героя предлагат доста възможности.

Към акробатичните способности на Раз се прибавят

психичните умения,



които учите по време на игра. Ето кратко описание на най-важните от тях:

Невидимост – Раз може да заблуди мозъците на лошковците около него така, че те да не го виждат
Проницателност – Раз може да види околния свят през очите на друг герой. Това, което ще видите, зависи не само от сетивата, но и от убежденията (!) на съществото, върху което го прилагате. Като за начало, пробвайте го върху някоя хвърчаща гарга...
Объркване – Ако приложите това върху група врагове, те ще престанат да ви разпознават и ще започнат да се бият един с друг! Но някои противници също могат да ви поразят с объркваща атака. Тогава зрението ви се изкривява, клавишите, с които управлявате героя, се разместват, изобщо това е "наркотичен" тип атака с различни "весели" ефекти върху съзнанието.

Телекинеза – Раз може да проектира психична “ръка”, с която грабва, премества, хвърля предмети или живи същества.
Пирокинеза – Раз може да подпалва предмети, прегради или врагове с ума си. Внимавайте само да не пламнете и вие...
Левитация – това е енергийна сфера, която помага да падате много бавно, като с парашут. А ако се озовете във въздушно течение (например създадено от вентилатор) с левитация ще се издигнете до мястото, до което стига вятърът. В общия случай с левитация скачате по-високо и се движите по-бързо.
Щит – отново енергийна сфера, която този път обгръща Раз като предпазващ щит. Разбира се, действа само за определено време.



Както вече казах, психичните способности се учат и развиват, ако откривате тайниците. И тъй като аз събрах 98% от тайните в играта, на финала героят ми беше истинска “мечка стръвница” – здравето ми бавно се регенерираше само, психичният ми изстрел рикошираше и удряше пет противника наведнъж, щитът ми отразяваше атаките на врага обратно към него и така той страдаше от собствените си удари, левитиращото кълбо, върху което тичах, събаряше всичко по пътя си. Разбира се, основните неща си ги научавате по сценарий, защото не можете без тях. В началото на играта не умеете нищо и завистливо гледате как останалите хлапета в лагера владеят поне една от тези сили, но това бързо се променя.

Психичните способности могат да се използват по най-различни и неочаквани начини. Те са в основата на загадките, които са интересни, но не са трудни. А дори и да закъсате, можете по всяко време да получите подсказка от един странен дядка (няма да ви издам повече).
Имате и инвентар с предмети, нещо, което научих доста късно. Затова отсега ви казвам: инвентарът и магиите се извикват с двете квадратни скоби от клавиатурата.

Няма връщане назад?

Psychonauts не е просто поредица шантави нива. До самите нива се стига през “централното ниво”, което изобразява истинския свят. Именно в него живеят героите, в чиято глава предстои да влезете.


Тази лодка няма гребла. Управлява се с мисъл.

Играта има доста отворена структура. Няма врати, които да се захлопват зад гърба ви. Можете по всяко време да напуснете душевното ниво, в което сте. Примерно прекъсвате мисията си и отивате да напазарувате или да научите ново умение в реалния свят, после си продължавате оттам, докъдето сте стигнали. Ако има трима души, в чиито глави трябва да направите нещо, можете да влезете в съзнанията им в произволен ред. Можете и да се връщате във всяко ниво, в което вече сте били и което сте минали успешно. Не ме разбирайте погрешно – имате строги и конкретни проблеми, загадки, които задължително трябва да преодолеете. Но ви е оставено и усещането за свобода.

“Истинският свят” също създава усещане за свобода и живот. Както вече казах, в него има много незадължителни задачи, които не сте длъжни да изпълнявате. Можете да откривате тайници в пещерите, или върху покривите цял ден, ако искате. Имайте предвид, че не всички тайници са достъпни в началото, защото за взимането на някои неща е нужно да владеете някоя от изброените по-горе Сили.

Цензорите



Всеки ум има “цензори”. Работата на Цензора е да прочиства психиката от необичайни мисли и заблуди. Тъй като Раз е влязъл насила в умовете, които посещава, той е нежелана мисъл. Затова го преследват Цензори от всякакъв вид (някои от тях ми приличат на агентите от “Матрицата” и държат огромни заклеймяващи печати).

Всеки ум има и специфични чудовища (олицетворение на страховете и маниите на сьответния човек), за които е нужна различна тактика. Особено интересни са и враговете от реалния свят, които владеят психични умения като вас.

ИИ-то на приятели и врагове ми хареса – цензорите скачат и ви преследват почти навсякъде, а доброжелателно настроените герои реагират на действията ви. Без да са перфектни, тези реакции понякога ме изненадваха приятно.

Играта използва доста

специфичен стил



и колкото повече напредвате, на толкова по-интересни графични експерименти ще се натъквате. Разбира се, графиката може и да не се хареса на всеки. Но всичко (дори главното меню и loading-a) е издържано така, че да напомня за света на въображението. Инвентарът ви например представлява мисловно мехурче (познато от комиксите), в което се намират предметите и уменията ви. Когато говорите, репликите, които можете да кажете, се намират в същото това мисловно мехурче. Обърнато е внимание на детайлите – например вижте как се държи Раз в дискотеката или в театъра, ако го оставите неподвижен.

Ако трябва да отправя някаква критика към оформлението на играта, тя е, че субтитрите заемат половината екран. Буквите са големи, вероятно защото се предполага, че играта ще я играят и малки деца. Така сте поставени пред избор или да не виждате добре анимациите, или да не разбирате всички реплики на героите. Вярно, те са озвучени много професионално от чудесни актьори, но макар че се оправям добре с английския, субтитрите винаги са ми помагали.

Финални думи



Лично аз не можах да се вживея в Psychonauts, защото играта не се взема насериозно и не задълбава много надълбоко. (Особено ме разочарова Кинг Конг нивото, където с големи мъки успях да изкривя замисъла на дизайнерите и съумях да не стъпча нищо.)

Това все пак е "блог за игри, които докосват сърцето и ума", а нито загадките, нито историята ме трогнаха кой знае колко. Оригиналността и хумора са налице, но лично за мен те не са достатъчни. От друга страна, оригинални и интересни игри днес се срещат рядко, така че не мога и да осъдя Psychonauts, тъй като е стъпка в правилната посока. Освен това да не забравяме, че много хора не са такива сухари като мен.

Преценете сами:
Демо на Psychonauts - интро, първо ниво и част от истинския свят
Patch за демото (не е непременно нужен)
Psychonauts - евтино от Пулсар

Tuesday 1 July 2008

Penumbra: Black Plague



Атмосфера

Penumbra е horror adventure с мрачна, тъжна и ужасяваща атмосфера. Не съм фен на жанра, към който тя принадлежи, но въпреки това през цялото време усещах, че играта е смайващо добра във всяко едно отношение.

В Black Plague се заразявате от болест, която разделя ума ви на две. Разделението е изразено по блестящ начин. От време на време Кларънс (зловредната личност) поема за кратко контрол върху вас или трие наред ваши спомени, за да осигури място за паразитното си присъствие. По време на самата игра трябва да внимавате дали илюзиите, създадени от Кларънс не ви лъжат за това какво правите, какви са истинските ви действия и какво всъщност се случва.
Ето два любими цитата от Кларънс, който освен всичко е и глас в главата ви:
“We are nothing. We are a mistake.”
"I... I'm not you. I'm part of something larger. (...) I need to rejoin them. Release me! Let me out! This is not right! I should be with them! I am them! There should be no I!"
Дори когато запазвате играта си (save game) с помощта на артефакти, разхвърляни по нивото, ви се напомня, че save-ът се осъществява с цената на здравия ви разум, с цената на личността ви. Чувствате пристрастяващата сигурност на save-a, но чувствате и как се присъединявате към Тях.
В допълнение към това играта с чисто визуални ефекти показва кога героят ви чувства страх, замаяност, обърканост и т.н.
Black Plague има и оригинален, интересен завършек (и като геймплей, и като история). Последните нива бяха наистина драматични и ме изненадаха много.

Но това не е всичко. Penumbra е стъпила върху една оригинална, почти революционна концепция, която съм виждал само в една супер неизвестна игра отпреди десет години.

Предистория



Ето така изглеждаше Trespasser.


През 1998-ма на пазара излезе играта Trespasser. Тя ви даваше възможност да управлявате ръка, с която да манипулирате предметите от околния свят. Тази ръка даваше невероятна свобода, реализъм и прецизен контрол. Можехте като хванете монетка, да я огледате от двете й страни, или дори да шамаросвате и галите динозаврите на острова. Прецизността даде нови възможности на играча. Например, във всички игри с физика е лесно да разхвърляте една стая, но в Trespasser можехте да направите и обратното – да я подредите!
За съжаление всичко това, управлявано с мишка и клавиатура, правеше управлението на ръката (заедно с китката и пръстите) подобно на управлението на багер – тромаво и заемащо твърде много от вниманието на играча. Това, наред със сравнително скучните нива, доведе до провала на Trespasser и реалистичната физика беше забравена до 2003-та година, когато беше обявен Half-Life 2. HL2 обаче беше в пъти по-опростен и осакатен.
Изминаха още няколко години, докато не се появи Penumbra: Overture. Едва тогава някой беше съумял да комбинира така популярната в съвременните игри симулация на физика с реализма на Trespasser. В Penumbra можете да правите почти всички неща, които ръката в Trespasser можеше да прави, но по прост, лесен и интуитивен начин.

В Penumbra ръка няма, има го само курсорът на мишката. Но нито едно действие в играта не е анимация – вашите движения с курсора трябва да повтарят действията на ръка в реалния свят. Ако искате да отворите врата, натискате надолу бравата, ако искате да отворите шкаф, дърпате го навън със сьответното движение, ако искате да завъртите менгеме, хващате някой от краищата на дръжката и завъртате.



Жанрът

Бихме могли да определим Black Plague както като survival horror или като куест. Аз не харесвам тези жанрове - доста игри успяха да ме разочароват от тях. Но Black Plague чертае посоката, в която и двата жанра трябва да се развиват – показва всичките им хубави страни и не проявява нито една от лошите.

Вече споменах за живия, реалистичен начин, по който взаимодействате със света, като с него са създадени оригинални, изненадващи и разнообразни загадки. Те не са трудни, но са истинско удоволствие за ума. Как да се престорите на някого, как да преодолеете студа, как да си проправите път в странен сън, да оцелеете сред отровен газ, да измамите чудовище, познавайки психиката му, и т.н. За съжаление не мога да ви преразкажа най-интересните неща именно защото ще ви разваля удоволствието.

Самите нива са разчупени и дават свобода на играча – нямате строго определен ред, в който да изпълните задачите си, макар че все пак за да получите достъп до някакво място, трябва преди това да сте свършили нещо друго.

В играта няма битки. Геймплеят, макар и лесен и интуитивен, набляга на разглеждане, изследване, проблеми за интелекта, а не на срещи с врагове. Оръжия нямате, можете само да мятате подръчни предмети от околния свят, като това само забавя противниците. Така контактите с тях носят главно страх и водят до гоненица, криеница, и (само понякога) до изработване на капани. За щастие врагове се срещат много рядко, но именно отсъствието им генерира повече напрежение.

За поредицата Penumbra

Black Plague е втори епизод от поредицата, но аз ви препоръчвам да започнете именно с него, защото просто е по-добър и изчистен като концепция; а и по-оригинален. (Бих оценил останалите пенумбри на 7/10, докато Black Plague взима 10/10). Не се безпокойте, не е никакъв проблем, че не знаете историята на първата част.

Самата поредица е създадена от студенти, които изкарват смайващо качество за “аматьорски” проект – собствен енджин, детайлна и създаваща емоции графика с normal maps и всякакви графични ефекти и филтри, сложна физика, уникален интерфейс за контрол над тази физика и т.н.

За държавите по света съдя по игрите, които правят. За мен номер едно е Франция, но благодарение на Nifflas, Metronome и Penumbra мога да кажа, че вече дълбоко уважавам и Швеция. Black Plague е смайващо добра във всяко едно отношение, истински шедьовър. Ако все още имам някакъв авторитет пред вас (вземайки предвид как занемарих този блог), моля, дайте шанс на демото. Вижте го, има защо.

Ето линк с въпросното демо на играта. Налице е и възможност да изтеглите торент с него, като играта има версия за Linux, както и за Mac - за последните неща може да отидете на официалния сайт на Penumbra.

Monday 12 May 2008

Анимация: Hoodwinked (2005)

Започнах Hoodwinked с идеята, че ще позяпам 5 минути, за да видя за какво става въпрос, и след това ще лягам да спя.
В крайна сметка го изгледах веднъж,
после ОЩЕ веднъж,
после ОЩЕ веднъж прегледах няколко сцени, в които се бях влюбил
...и така си легнах в 5 и 30 сутринта.



Историята

Hoodwinked се води пародия на приказката за Червената Шапчица. Превръща приказката в детективска история, в която всеки от героите (вълкът, бабата, дърварят и Red) имат своя версия за случилото се. Макар че в началото ченгетата искат да ги арестуват по бързата процедура, се намесва жабок - детектив, който иска да разбере истината. А истината не е такава, каквато изглежда на пръв поглед... тя е скрита под повърхността и е много по-страшна. Ето трейлър:



Всичко казано дотук е вярно, но описанието ми ще ви излъже така, както трейлърът излъга мен (този трейлър не успя да ме убеди да гледам филма през 2005-та, когато му беше времето).

Както вече споменах, Hoodwinked надмина най-смелите ми очаквания. Не би било честно да окачествя филма като пародия. Hoodwinked НЕ се крепи на пародийни препратки. Историята му може да съществува сама по себе си. Авторите просто правят това, което Пратчет прави с жанра фентъзи - слагат по-сложни, зрели проблеми от съвременността в приказния свят.
А има и по-ясен начин да го кажа.

HOODWINKED ИМА ДУША.

Той не е правен по поръчка. Правен е с любов, и авторите му имат какво да кажат. Всеки герой има нещо, с което да ви се хареса. Влюбих се в Червената Шапчица още с първата й реплика (тя изглежда добра по характер, но има гласа и цинизма на 20 годишно момиче). Всъщност всеки герой може да ви стане любим, дори злодеят - психопат, чиято самоличност се разкрива след средата на филма.

Ето една кратка сцена, която показва защо обичам Red - вижте я, заслужава си:



Това за мен е учебник как се пише сценарий. Нито секунда в този филм не разтяга локуми, не ви губи времето - всичко е концентриран fun. Едновременно с това историята не ви претоварва със събития... Почти всички останали анимации, които съм гледал, ми изглеждат тлъсти, мазни, раздути от излишен боклук, в сравнение с остротата и изчистеността на Hoodwinked. Сякаш сценаристите във всяка една сцена казват "десет", стрелят, и взимат десетката. Дори за повечето безсмислени и случайни на пръв поглед случки впоследствие се оказва, че си имат верига от причини.



Анимация

Hoodwinked e независим проект, правен от ентусиасти с изключително малко пари. Аниматорите му са взимали 500 долара на месец и техният малък екип е работил 3 години. Като резултат, Hoodwinked е изключително постен откъм визия. Филмът не е грозен, просто не е зрелищен. От компютърно анимираните филми съм свикнал да очаквам съвършенство, симулация на дрехи, коса, кожа и всякакви материали... а hoodwinked е ниско детайлен, анимацията е пестелива и скована (за високите стандарти, очаквани от кино анимация).

Макар че всичко в Hoodwinked е семпло, визията и режисурата са доста добри. Анимацията успява да покаже съвсем точно идеите, динамиката на екшън сцените и емоцията във веселите, драматичните и тъжни моменти. Накратко всяко едно нещо, което анимацията трябва да изрази, тя го изразява.
Обикновеният зрител не би забелязал разликата, но ценителят би изпитвал болка през почти всеки кадър от филма... ако не беше историята. С радост бих гледал Hoodwinked десетки пъти... Докато ефектно анимираните, но кухи консуматорски боклуци (няма да споменавам имена, но това определение покрива много от анимациите през последните години) не бих искал гледам втори път.



Музика

Eдва след края на филма си дадох сметка, че в него имаше няколко песни. Те толкова естествено присъстваха, че дори не го бях отчел като факт... А имам фобия от песничките в анимационните филми - най-вече заради изцепките на Дисни в това отношение. Но тук останах смаян - от музиката, от гласовете на актьорите.

Отново е спазена мярка - песните не са по-дълги от минута, дори са съкращавани наполовина (барабар с прилежащата към тях анимация), за да се вместят в това време. А това е жалко, защото освен емоционални и радващи слуха, те разказват и части от историята. Например в песничката на Red тя прави доставка до един таралеж и едни птичета - които са (поне за мен) важни статисти и се появяват по-нататък, но вие няма да сглобите малката им история, защото сцената липсва.

При все това този ход е по-скоро правилен и разбирам защо е взето такова решение. По-долу слагам едно клипче със сцени и песни, орязани от самия филм. Препоръчвам да го видите СЛЕД като гледате филма. От него ще разберете до каква степен Hoodwinked е бил безкомпромисно орязван от ненужен баласт: SPOILER



Благодаря


Този филм ме накара да се смея и да плача. Страхотен е. Той е много повече от детективска история. В него има и някаква универсалност. Ще ви допадне, независимо дали харесвате криминале, трилър, екшън, драма, побъркващо смешна комедия или сте петгодишно дете, защото всичко това е балансирано перфектно в историята - всеки получава смайващо вкусна хапка от своето, без да пречи на останалите. Има герои за всички - кофеиновата катерица и пеещият козел не ме впечатлиха, но пък правят страшно силно впечатление на децата и на обичащите комедия възрастни. Драмата и тъжните моменти пък ме докоснаха много силно, а който няма сетива за тях, може да ги пропусне. Впрочем шеги има и за такива като мен - примерно шегите по адрес на полицейщината.

И така, страшно балансиран филм. Hoodwinked е от тези полирани истории, които носят удоволствие с това как са изпипани... И ги гледаш пак и пак просто защото те кефят с всяка своя секунда. (Аз не съм единственият, който е бил изкушен и се е поддал на импулса да гледа филма повторно.) Hoodwinked направи света по-ярък и за няколко дни престанах да тъпча душата си с боклуци и си припомних какво наистина има значение.




Related Posts with Thumbnails