Dwarf Complete

Преди доста време публикувах в флаш игри блог една статия за играта Dwarf Complete. Може да я прочетете, ако ви влече. Самата игра можете да играете тук.

Ecstatica

Жена на метла - има ли нещо по-красиво?

Десети век. Героят пътува и в търсене на подслон и вода се озовава в прокълнато село. Прислужницата на местния магьосник, Ecstatica, е откраднала магическа книга и е освободила злите сили от каменния кръг, в който са запечатани. Сюжетът попада в преексплоатирания жанр фентъзи, но е оригинален и има свой собствен дух.

Ecstatica (1994) е издържана в стила на Alone in the dark: неподвижни ъгли на камерата, триизмерни герои... Но още в началото играта изненадва с външния си вид. Докато по онова време героите се изграждаха от малко на брой полигони,

- с малко полигони по-лесно ще изобразите правдоподобен мъж; с елипсоиди по-лесно ще изобразите жена - колкото повече полигони, толкова по-добре. При елипсоидите обаче, героите трябва да бъдат изобразени от около 60 такива фигурки. Ако добавите още, няма да постигнете нищо, дори напротив – всичко ще пропадне.

в Ecstatica те са съставени от дори още по-малко на брой... елипсоиди. Това им придава уникален, неповторим вид, коренно различен от този в която и да е друга 3D игра. Създанията са всичко друго, но не и ръбати. Гладките елипсоиди подчертават ярко всяка част от мъжката и женската анатомия (гърди, задник, тестиси). 

Дори мускулите на коня на главния герой много отчетливо се открояват. Това важи и за декора. Всяка една тревичка, всяко едно парченце от каменния зид на замъците представлява сплесната или изпъната елипса. (Понякога, много рядко се ползват паралепипедчета). Чудатият графичен стил сякаш е излязъл от много странен комикс.

Горска нимфа омайва главния герой

Според авторите Ecstatica е “екшън-приключение”. Всъщност тя нито е екшън като екшън, нито е куест като куест. Главното й достойнство е в изключителната свобода, която има играча. Пример. Никой в селото ви няма доверие (мислят ви за върколак). Малко полудяло момиченце седи в хамбара. Ако искате спечелете доверието й – ще се бие заедно с вас и ще ви отвори тайна врата. Но можете и да бъдете зъл и да убивате хората (почти всеки от малкото оцелели нещастници умира с невероятно добре измислена предсмъртна реплика). 

На края на играта демонът, подчинил селото... ви кани на разговор. Той ви предлага да му дадете магическата пръчица (единственото нещо, с което може да бъде победен), а в отплата, той ще ви даде безкраен живот, изпълнен с удоволствие (предимно жени – в играта има няколко силно еротични момента). Ако се съгласите, демонът ще удържи на думата си! Ако пък безчестието и безкрайната скука на рая не са съблазнителни за вас, ще трябва да се биете с него. При победа (не можете да го убиете – злото е безсмъртно), ще освободите селото (и евентуално света) от неговата власт и ще спасите малцината оцелели, а Ecstatica идва с вас.

 

Чудовищата само чакат удобен момент да ви устроят засада, и да ви изтезават след това

В Ecstatica има скрити събития, които се появяват на случаен принцип. Има и много незадължителни случки. Могат да ви превърнат в жаба, да полетите на метла... Вещите оживяват и започват да ви псуват... Чудовищата устройват засади, и невинаги ви убиват - понякога ви завличат в леговищата си, където ви изтезават. После вие се измъквате полумъртви оттам и търсите мястото, където са ви хванали, за да си вземете предметите, които сте изпуснали. Впрочем, героят може да носи само два предмета (защото има само две ръце, в които да ги държи). За предпочитане е единият от тях да бъде оръжие (поради което сте принудени да взимате само неща, които наистина мислите за важни). Нямате индикатор за здраве - за това колко зле сте наритани от лошите, можете да съдите по куцукането на героя. 

Изобщо, усещането за реализъм в Ecstatica е много силно. Както си тичате по улицата, може да се спънете в някой камък. Из краката ви се мотаят мишки, може да си уловите някоя (не че ви трябва...) Подобно на герой от куест, можете да правите много различни неща, но тук те са някак по-живи. Дори когато гледате cut-сцена, тя толкова естествено се вписва в действието, че имате чувството, че дори и през това време играете. 

Играта има и няколко лоши страни. Геймплеят й е тежък. От една страна, много лесно е да пропуснете важни неща в такава голяма територия и да попаднете в безпътица, от друга – ако знаете какво да правите (в играта има само две загадки и само пет куестаджийски предмета), можете да минете всичко за два часа. Можете да играете и с жена, но често проличава, че Ecstatica е правена за игра с мъж (горски нимфи ви съблазняват, наградата на демона също е подобна). 

Но Ecstatica си остава постижение. При това тя е създадена единствено от гения на двама души - Andrew Spencer (програмиране и основни идеи) и Alain Maindron (рисуване и game design). Alain Maindron не участва във втората част на играта и това води до тотална промяна на геймплея й. След като със Spencer поемат по различен път, Alain участва в направата на още една игра, описана в този блог - Messiah.

 

Ecstatica 2 (1997) е много по-красива от предшественичката си, чиято визия беше издържана в много нисък графичен режим. Главните герои вече имат лица, които сменят изражението си; благодарение на елипсоидите е лесно да се изобрази как героят променя формата си и се превръща в нещо друго. Заради по-високата резолюция вече е истинско удоволствие да видите как всяка буца пръст по грапавата земя, всяка сламка, папрат, всяко сложно и красиво цвете, всяко парченце грапав камък по стените е направено от множество деформирани, обемни елипси или кубчета. Целият свят изглежда убедителен, защото е направен от един и същ градивен материал.

 

Малко картинки за да се насладите на почвата, листенцата и т.н. (кликнете ги за по-голям размер). Обърнете внимание особено на най-лявата - такава почва няма и във Far Cry, а на обемни повърхности започнахме да се наслаждаваме едва в последните години :)

И така, ситуацията. Ecstatica не е желана в родното си село (то не е и останало много от него). Главният герой я взима със себе си и отива към родния си замък (той е благородник, все пак). Но силите на злото са завладяли родното му място; всички хора са мъртви, крилата гадина отвлича Ecstatica. Интрото трае 30 секунди - много просто, ясно и красноречиво. Геймплеят е коренно различен от този в първата част. Непрестанен екшън, безспирно избиране на врагове. Едновременно с това, играта е много трудна. Често е по-добре да бягате, вместо да се биете. Самата обстановка е потресаваща. Голи трупове на жени и мъже, някои разкъсани, побити на кол и т.н. Средновековният свят и неговата жестокост са пресъздадени много детайлно. Атмосферата е изпълнена с обреченост и насилие.

 

Героят има много нови движения (може да скача, да плува, макар и само на повърхността на водата, да избягва вражески удари, да прави салта, да се бие ръкопашно, с магически и немагически оръжия). Различни елексири правят героя невидим, защитават го и т.н. Участват над 60 вида гадинки. Противниците са много разнообразни – оживели статуи и растения, менящи формата си парчета слуз, каменни великани, които се разпадат на чакъл, амазонки, паяци. Изобщо - безмозъчно избиване на неща в стил Diablo. Най-трудната загадка в играта е "Удари свещника с меча". Затворените врати и шкафове също се разбиват с оръжие, рядко се търси ключ. Подобна игра никога не би ме привлякла, ако не беше една подробност.

 

Плувам около покритите с лишеи и водорасли стени на замъка

Онова, с което играта е забележителна, е отново свободата. Теренът, на който се развива действието, е смазващо ОГРОМЕН. От време на време получавате помощ (подсказки) от една жена-свещеник, но това не ви улеснява много. Защото няма такова нещо като “правилен път”. Озовавате се на място, което не е създавано, за да бъде ниво в компютърна игра, а съществува само по себе си. Свободни сте да отидете където си поискате. Дори задължителните задачи можете да извършвате в почти произволен ред. Можете да минете играта, без да видите и половината от нея. В началото може да ви се стори, че структура и конкретен път за минаване изобщо няма.

 

Пример. Влязъл съм в замък. Виждам разклонение от три коридора. “Ще проверя какво има в първия и после ще се върна да огледам другите два” – мисля си. Каква наивност! Първият коридор води към куп коренно различни места (висока крепостна стена, ковачница, ров с месоядни риби, а после село, катакомби, гора, градина и т.н.), и в опита да намеря пътя обратно, се загубвам. След един час стигам до една зала и си мисля: “Ето, озовах се някъде!”, а се оказва, че в тази зала може да се отиде още от самото начало, ако бях хванал друг път от началните три коридора. Да не говорим, че изобщо не е било задължително да я виждам. Повечето хора зарязват Ecstatica 2 още в първите 10 минути, ужасени от отвореността и разчупеността на света, от това, че в началото са на една плюнка живот, без оръжие, в едно голямо и враждебно място, в което level designer-ът не ги държи за ръчичка. Ако не се поддадете на този първоначален шок, постепенно ще опознаете света, ще разберете, че до определени места можете да стигнете едва след като сте свършили нещо в други. Ще схванете кои места все още са "заключени" и защо. Силата на героя също ще нарасне с напредването ви в играта. Аз лично изиграх цялата Ecstatica 2 само заради смайващите, дори плашещи отначало, връзки между отделните локации. Тези връзки не приличат на скучен или произволен лабиринт - те са интересни и носят удоволствие от разкриването си.

 

Обобщение. Двете игри от поредицата Ecstatica не заслужават свръх висока оценка. Прекалено много неща не са наред в тях. Те не покриват съвременните стандарти за комфорт на играча. Например различните ъгли на камерата объркват (проблем е да вървите дори по права линия). Изобщо, има куп неща, които днес никой не би простил. Но поредицата Ecstatica има и своите достойнства. Това са две странни, необичайни игри, в които са вложени уникални идеи. Затова и си заслужаваше да бъдат изиграни. 

Ecstatica HD version (640x480) download 

Ядрото на тази статия е публикувано в списание PC Club, брой 24,, август 2002

Penumbra: Black Plague

Атмосфера

Penumbra е horror adventure с мрачна, тъжна и ужасяваща атмосфера. Не съм фен на жанра, към който тя принадлежи, но въпреки това през цялото време усещах, че играта е смайващо добра във всяко едно отношение.

В Black Plague се заразявате от болест, която разделя ума ви на две. Разделението е изразено по блестящ начин. От време на време Кларънс (зловредната личност) поема за кратко контрол върху вас или трие наред ваши спомени, за да осигури място за паразитното си присъствие. По време на самата игра трябва да внимавате дали илюзиите, създадени от Кларънс не ви лъжат за това какво правите, какви са истинските ви действия и какво всъщност се случва.
Ето два любими цитата от Кларънс, който освен всичко е и глас в главата ви:
“We are nothing. We are a mistake.”
"I... I'm not you. I'm part of something larger. (...) I need to rejoin them. Release me! Let me out! This is not right! I should be with them! I am them! There should be no I!"
Дори когато запазвате играта си (save game) с помощта на артефакти, разхвърляни по нивото, ви се напомня, че save-ът се осъществява с цената на здравия ви разум, с цената на личността ви. Чувствате пристрастяващата сигурност на save-a, но чувствате и как се присъединявате към Тях.
В допълнение към това играта с чисто визуални ефекти показва кога героят ви чувства страх, замаяност, обърканост и т.н.
Black Plague има и оригинален, интересен завършек (и като геймплей, и като история). Последните нива бяха наистина драматични и ме изненадаха много.

Но това не е всичко. Penumbra е стъпила върху една оригинална, почти революционна концепция, която съм виждал само в една супер неизвестна игра отпреди десет години.

Предистория



Ето така изглеждаше Trespasser.

През 1998-ма на пазара излезе играта Trespasser. Тя ви даваше възможност да управлявате ръка, с която да манипулирате предметите от околния свят. Тази ръка даваше невероятна свобода, реализъм и прецизен контрол. Можехте като хванете монетка, да я огледате от двете й страни, или дори да шамаросвате и галите динозаврите на острова. Прецизността даде нови възможности на играча. Например, във всички игри с физика е лесно да разхвърляте една стая, но в Trespasser можехте да направите и обратното – да я подредите!
За съжаление всичко това, управлявано с мишка и клавиатура, правеше управлението на ръката (заедно с китката и пръстите) подобно на управлението на багер – тромаво и заемащо твърде много от вниманието на играча. Това, наред със сравнително скучните нива, доведе до провала на Trespasser и реалистичната физика беше забравена до 2003-та година, когато беше обявен Half-Life 2. HL2 обаче беше в пъти по-опростен и осакатен.
Изминаха още няколко години, докато не се появи Penumbra: Overture. Едва тогава някой беше съумял да комбинира така популярната в съвременните игри симулация на физика с реализма на Trespasser. В Penumbra можете да правите почти всички неща, които ръката в Trespasser можеше да прави, но по прост, лесен и интуитивен начин.

В Penumbra ръка няма, има го само курсорът на мишката. Но нито едно действие в играта не е анимация – вашите движения с курсора трябва да повтарят действията на ръка в реалния свят. Ако искате да отворите врата, натискате надолу бравата, ако искате да отворите шкаф, дърпате го навън със сьответното движение, ако искате да завъртите менгеме, хващате някой от краищата на дръжката и завъртате.



Жанрът

Бихме могли да определим Black Plague както като survival horror или като куест. Аз не харесвам тези жанрове - доста игри успяха да ме разочароват от тях. Но Black Plague чертае посоката, в която и двата жанра трябва да се развиват – показва всичките им хубави страни и не проявява нито една от лошите.

Вече споменах за живия, реалистичен начин, по който взаимодействате със света, като с него са създадени оригинални, изненадващи и разнообразни загадки. Те не са трудни, но са истинско удоволствие за ума. Как да се престорите на някого, как да преодолеете студа, как да си проправите път в странен сън, да оцелеете сред отровен газ, да измамите чудовище, познавайки психиката му, и т.н. За съжаление не мога да ви преразкажа най-интересните неща именно защото ще ви разваля удоволствието.

Самите нива са разчупени и дават свобода на играча – нямате строго определен ред, в който да изпълните задачите си, макар че все пак за да получите достъп до някакво място, трябва преди това да сте свършили нещо друго.

В играта няма битки. Геймплеят, макар и лесен и интуитивен, набляга на разглеждане, изследване, проблеми за интелекта, а не на срещи с врагове. Оръжия нямате, можете само да мятате подръчни предмети от околния свят, като това само забавя противниците. Така контактите с тях носят главно страх и водят до гоненица, криеница, и (само понякога) до изработване на капани. За щастие врагове се срещат много рядко, но именно отсъствието им генерира повече напрежение.

За поредицата Penumbra

Black Plague е втори епизод от поредицата, но аз ви препоръчвам да започнете именно с него, защото просто е по-добър и изчистен като концепция; а и по-оригинален. (Бих оценил останалите пенумбри на 7/10, докато Black Plague взима 10/10). Не се безпокойте, не е никакъв проблем, че не знаете историята на първата част.

Самата поредица е създадена от студенти, които изкарват смайващо качество за “аматьорски” проект – собствен енджин, детайлна и създаваща емоции графика с normal maps и всякакви графични ефекти и филтри, сложна физика, уникален интерфейс за контрол над тази физика и т.н.

За държавите по света съдя по игрите, които правят. За мен номер едно е Франция, но благодарение на Nifflas, Metronome и Penumbra мога да кажа, че вече дълбоко уважавам и Швеция. Black Plague е смайващо добра във всяко едно отношение, истински шедьовър. Ако все още имам някакъв авторитет пред вас (вземайки предвид как занемарих този блог), моля, дайте шанс на демото. Вижте го, има защо.

Ето линк с въпросното демо на играта. Налице е и възможност да изтеглите торент с него, като играта има версия за Linux, както и за Mac - за последните неща може да отидете на официалния сайт на Penumbra.

Knytt Stories

Имало едно време една машина, която убивала цветовете и красотата на природата. Гората изсъхвала и се превръщала в черна пепел. Но това не е приказка, а реалност за малките същества, наречени Кnytt. Домът им постепенно посивява, смълчава се и умира… а те дори не го знаят.



Героинята
на Knytt Stories постоянно ми напомняше за блогърката Lyd. Точно така щеше да изглежда тя, ако беше пъргава хуманоидна мишка и герой в компютърна игра. (Knytt са хуманоидни, но опашчиците и движенията им ги карат да приличат на гризачи.) Не знам защо асоциацията с Lyd е толкова силна. Дали заради излъчването, или заради това, че за разлика от всички останали героинята не стои сляпа и безучастна, а иска да помогне. Ето защо не запомних името, дадено й от автора на играта – за мен това беше Lyd и точка по въпроса.



Та, Lyd получава писмо от своя приятелка от съседната гора (вече унищожена). Писмото предупреждава, че кръгът скоро ще се стесни около тях. Lyd трябва да намери машината и да я спре.



Умения
Lyd започва играта без никакви умения, може само да ходи. После се научава да тича, да скача от стена на стена, да се катери, припкайки като гризач, по отвесни повърхности, намира симпатично чадърче, с което пада бавно, или се носи по вятъра и т.н.

Сдобива се и с ново зрение, с което вижда неосезаеми неща като духчета, скрити проходи и нематериални пътеки. С друго сетиво може да почувства кое същество е дружелюбно и кое й мисли злото. Най-готиното й умение е да остави фалшив образ на самата себе си, който да заблуждава враговете й, докато тя самата тича наоколо невидима.



След като намерите някое Умение, то ви помага да стигнете до непристъпни в началото на играта места. Хубаво е да запомните препятствията, които не сте могли да преминете и да се връщате при тях. Но невинаги е задължително да намерите някое умение – например бодливецът в Заснежената Земя може да бъде преминат и без да сте взели умението да правите холограми (фалшиви образи).

Кnytt
След като минах Кnytt Stories, започнах да играя на Knytt (първата игра от поредицата за тези същества).



Геройчето в Кnytt e едно сладко хлапенце с миша опашка, което видяхме като неигрови персонаж в Within a Deep Forest (друга игра на Nifflas). В WАDF можете да видите как то се измъква от къщи, а в Кnytt ще научите какво се случва с него след това. Накратко, то се загубва, при това на непозната планета, защото е отвлечено от летяща чиния, която катастрофира там… Трябва да намерите 12 части, разпиляни из цялата планета, с които да възстановите чинията и да се върнете у дома.



Светът
И в двете игри попадате в един огромен, отворен и разчупен свят, в който никой не ви води за носа. Можете да ходите навсякъде, където поискате. Удоволствието в тази игра идва именно от изследването и разглеждането.

Светът е красив и симпатичен, без да е захаросан. Повечето същества са дружелюбно неутрални, макар че има и такива, които са опасни и враждебни. Вие не можете да убивате враговете си или да използвате каквото и да е насилие (характерна черта на игрите на Nifflas).

За разлика от Кnytt Stories, в Knytt имате всичките си умения от самото начало. Т.е. акцентът не е върху непристъпността или загадките, а върху свободата и алтернативните пътища. Наистина, можете да стигнете до едно и също място по поне два-три начина – в огрените от кристали пещери, скачайки по облаците в небето или минавайки през острови и скали, на които са се заселили странни същества.



Nifflas има богато вьображение и е създал в света на Knytt много разнообразни местности – планини, замък, вулкан, пустиня, подводна пещера, острови, море, облачна земя, блата, ледено царство, индустриални конструкции, шоколадени пещери, мрачно селище (с мъглива земя и черен пушек в мините под нея). Най-много ме впечатли едно черно-бяло царство на светлината и мрака, в което тъмни растения общуват помежду си с реещи се светлинки, носещи се над фосфоресциращата вода...


Knytt & Knytt Stories са безплатни и могат да бъдат свалени от сайта на Nifflas.

Статията е публикувана в сп. Computer, брой 5/2008

GIFT

Често попадам на съкровища, които са скрити сред шума и светлините и е трудно да бъдат забелязани. Преследвам ги докрай, но нито една игра не е била толкова хлъзгава и недостъпна, колкото тази, за която ще ви разкажа днес.

GIFT има особена съдба. Издадена е само и единствено във Франция. Изиграх демото й по чиста случайност и вече знаех, че трябва на всяка цена да я имам. Това се оказа невъзможна задача. Нямаше легален начин, по който да мога да си я купя. Нямаше я по магазини и по сайтове. Открих я единствено на един търг в eBay – а тогава нямах и карта, с която да се разплащам.

По-интересното е, че нямаше и нелегален начин да се сдобия с GIFT. Потърсете така често срещаната думичка “GIFT” и ще бъдете заринати с купчини боклук. Ровете в тях с дни и единственото подобие на игра с такова име, което ще откриете, е едно японско бишоджо (нещо средно между порно игра и интерактивна любовна история).

Обявих по форуми награда от 300 лева за човека, който ми намери играта (по време, по което заплатата ми за един месец възлизаше на същата сума). Не помогна.

Минаха години. Наскоро по лични причини ми се наложи да отида в Хабаровск – град на границата между Русия и Китай. И там, докато търсех кукла на Чебурашка, намерих GIFT (макар и за PS2) в едно малко магазинче за игри. Погледнах играта и й казах: “Видя ли? Беше само въпрос на време”.



Първи стъпки

Историята на GIFT е малоумна и не заслужава преразказване. Накратко, поемате ролята на малко дяволче, което иска да освободи от плен (т.е. да докопа и да си присвои) чаровната принцеса Глобо. Принцесата прилича на една друга късо подстригана французойка, а аз имам слабост към такива, но брутално сексисткият завършек на играта проваля ефекта. Единственото подобие на история са пародийните препратки към други игри - много герои, чиято екипировка намирате из нивата (Индиана Джоунс, Лара Крофт, Rayman, дядо Мраз, Шерлок Холмс, Аш) са се опитали да "спасят" принцесата, но са се провалили в тази си задача.
Дали вие ще успеете?

Истински впечатляващото в GIFT е това колко изненадваща е тя. При това играта не ви изненадва с нещо външно, което ви се случва. Вместо това се учудвате на собствените си мисли и разкрития. Познати и скучни неща, с които отдавна сме свикнали, се превръщат в учудващи и интересни. Нивата целенасочено ви подвеждат за това за какво служи дадено същество или предмет, и вие трябва да мислите извън картината и да откриете друго негово приложение. От всички екшън-приключения, които съм изиграл, в това най-много пъти съм си казвал “Аха!”. Умът направо искри, усещането е невероятно.



Оригиналност

Светът на играта е наистина необичаен. GIFT се появява по време, в което динамичните светлини и сенки са технологично постижение. Постижение, което дизайнерите успяват да включат в самия геймплей.

Например има непобедими гадинки, които могат да живеят само на тъмно, и такива, които могат да живеят само на светло. Светлината и Мракът се превръщат от тривиални неща в нещо по-значимо от истинските предмети. (Не искам да преразказвам повече, за да не ви разваля изненадата. Ще кажа само, че това е едно от най-смайващите неща, които съм виждал през живота си. В Heart of Darkness също се бяха опитали да направят нещо подобно, но несполучливо).

И така, ето накратко някои от интересните неща в Gift:

• игри с предметите и влиянието им върху "живите" светлина и тъмнина
  
• смаляване на главния герой (отново чрез светлина)
• магии, свързани с елементите (огън и лед)
• игри с времето (замразяване на същества, врати...)
• игри с пространството и формата на нещата
• истинските ви врагове не могат да бъдат убити, но могат да бъдат разсеяни, измамени и прецакани по един куп забавни начини;
• враговете обаче също могат и да ви пречат, използвайки околната среда.

Дизайнът на нивата е великолепен, като играта е доста забавна и смешна на моменти. Но трябва да предупредя, че GIFT не е за всеки и не всеки може да я мине. Въпреки това си заслужава да докоснете дори парченце от нея! Ако не можете да отидете до Русия, си струва да изиграете поне демото й (не забравяйте да отметнете Properties -> Compatibility -> Win98 върху exe-то).


Статията е публикувана в списание Computer.

Portal

The cake is a lie


Героинята в Portal се е озовала в ролята на опитна мишка в изкуствен лабиринт. Всички препятствия и опасности в безсърдечния експеримент са създадени, за да бъдат преодолени с помощта на едно “оръжие”. "Оръжието" изстрелва два портала – син и оранжев. Мислете за тях като за двете части на един и същи магически прозорец. Например правите син портал в стената и оранжев портал в тавана. Минавате през портала на стената и падате през портала на тавана.


Загадките в играта изискват от вас да мислите по нов начин за пространството. Както вече казах, в тях трябва да пренасяте различни предмети (включително и себе си) през създадена от вас “дупка”, пробив, свързващ две избрани от вас места. Няма да хабя място да описвам оригиналните и неочаквани ситуации, изкривяванията на физиката и т.н. Да видите порталите и да се смаете от свободата и нестандартността при използването им е много по-добре, отколкото да четете на хартия, да се отегчите и да разберете погрешно написаното.


Все пак, нека поясня още нещо. Мислете за порталите и като за магически огледала, като оранжевото огледало показва какво “вижда” синьото, а синьото огледало показва какво “вижда” оранжевото. Може да поставите порталите така, че като погледнете през единия да видите себе си през другия. Порталите са добър начин да надзърнете дали някакво място не е опасно. Имайте предвид обаче, че опасността може да мине през тях и да стигне до вас.


Атмосфера и история

Но къде сте вие? Какво е това място? Как сте попаднали тук? Какъв е този експеримент, в който участвате? Тестват ли ви за нещо? Учат ли ви на нещо? Или просто се опитват да ви подлудят или убият? Дали изобщо някой обитава стерилната сграда? Защо гласът, който ви дава инструкции, звучи като развален магнетофонен запис? Дали не се намирате в изоставена, изкривена, обезсмислена система, която работи по инерция и лови хора в себе си без никаква цел? (Подобна беше и идеята в първия филм от поредицата “Кубът”)


Да, Portal напомня за поредицата филми "Кубът" (Cube) и flash-играта Platform… Но е с много, много класи над тях във всяко едно отношение. След като се докоснах до Portal, се почувствах като човек, който няколко години се е хранил с боклуци и един вкусен залък му напомня какво всъщност е истинската храна. (Дори и това е слабо сравнение.)

В играта има доста мрачен хумор, и той обикновено се върти около неадекватния опит да се придаде човешки вид на една бездушна обстановка. Например роботчетата, които са програмирани да ви застрелят имат сладки, невинни гласчета. Те говорят мило, любезно и добронамерено дори когато ги чупите (или когато ви обсипват с куршуми). Или пък гласът, който ви инструктира ви напомня, че порталното оръжие, което държите струва повече от органите на всички жители на града, в който живеете.


Може би най-добър пример за атмосферата в играта е... тортата. Неколкократно сте уведомени, че на края на изпитанията в тази месомелачка ви очаква торта. Да, като онези, за рожден ден. Като добър лабораторен плъх би тряб
ТОРТАТА Е ЛЪЖА
вало да се рад
ТОРТАТА Е ЛЪЖА ТОРТАТА Е ЛЪЖА ТОРТАТА Е ЛЪЖА
вате на това.
Какво наистина ви очаква на финала? Ще ви кажа само, че това беше един от най-емоционалните и готини завършеци в игра, които съм преживявал. Финалът ви кара да настръхнете, дава обяснение на всичко, и дори прокарва връзки между събитията в Half-Life и Portal. Истинско удоволствие е, когато в последната битка в играта бивате атакувани на много дълбоко, душевно ниво - с думи. Бивате атакувани като личност, обиждани, обвинявани, обезверявани от врага си.

Впечатляващо е как самата игра (в която като цяло не срещате друго живо човешко същество) поставя пред вас морални проблеми и успява да ви накара да се замислите и да преминете през различни версии за това какъв е светът и какво е мястото ви в него.

Благодаря ви, Valve

Както бях написал и в предварителния поглед за играта в TG, авторите на Portal са студенти, които най-напред са представили концепцията с порталите в тяхната дипломна работа, Narbacular Drop. Били са забелязани от Valve и им е бил даден шанс да доразвият идеята си. В екипа има немалко момичета - едно от тях, Kim Swift, се е изявило и като програмист, и като художник, и като дизайнер на нивата и загадките. Гледах една половинчасова нейна лекция по game design и бях смаян.


Какъв е крайният резултат от техния труд? Portal e сравнително кратка (може да бъде мината за по-малко от ден), но наситена с емоции и смисъл игра. Макар че в нея може да загинете, геймплеят й се състои изцяло от пространствено ориентирани загадки. След като завършите историята, отключвате по-трудна версия на нивата от играта, с променена структура и допълнителни изпитания. (Тук имам едно малко оплакване - има някои бъгове, свързани с приемането на вашите постижения от STEAM - то не винаги работи).

Оригиналните загадки на Portal, относителната свобода и разчупените нива носят в себе си много повече от духа на същинския Half-Life, отколкото днешния Half-Life 2. Това беше една от причините да си купя оригинален целия Orange Box. Valve заслужават само похвала и подкрепа за това, че помагат на action-adventure жанра да се развие и да стигне до повече хора.

Статията е публикувана в списание Computer, брой 12/2007

Tomb Raider: Anniversary

Tomb Raider 1 се появи на белия свят през декември 1996-та. Навършиха се 10 години от това паметно събитие и по този случай Crystal Dynamics се заеха със задачата да направят remake на оригиналната игра.

На тези, които са играли първата част, ще опиша Anniversary лесно: представете си TR1 с по-убедителен свят, с физика, с обогатени загадки. Представете си го по-интересен, но едновременно с това по-приятелски настроен, по-разбираем и по-достъпен за обикновените хора. И най-хубавото: въпреки, че вече почти всеки може да го играе, той не е загубил ни най-малко красотата и сложността си – дори в някои отношения е по-комплексен от преди. Как е постигнато това чудо? С професионализъм, разбира се.

Историята

Фирмата на Natla е създала солидна част от повечето благинки (компютри, GSM-и), които ползваме днес

Историята на TR1 започва почти банално – Лара е наета от шефката на Natla Technologies (фирма за компютри и високи технологии) да намери един артефакт.
Впоследствие ще разберете, че скритото под повърхността на тази история е смайващо. Замисълът й минава много отвъд обикновено приключение в стил “Индиана Джоунс”. Вместо това би трябвало да я сравня с някой изключително оригинален фантастичен разказ.

Идеята се разкрива в един финален обрат в последните нива - трябва да стигнете сами до нея, тя следва да бъде изненада. Ето защо нямам право да разкривам повече на хората, които не са минали TR1. Мога да кажа само това: заслужава си да минете играта дори само за да се сблъскате със ситуацията, в която попада Лара.

Сравнения с TR1:

Трудно е да сравня начина, по който е предадена историята в стария и в новия TR без да развалям изненадата, но мога все пак да кажа по половинчат начин следното:

Това, което много ми хареса е представянето на героите. Всеки един от тях е ужасно добре измислен като визия. Освен, че лицата им са невероятно изразителни, те дават перфектна представа за характера – специално Натла и Ларсън бяха толкова точно изобразени, че съм гледал филмчетата с тях пак и пак, докато установя, че вече е минал час, а аз не играя, а още ги зяпам.

Браво на Тоби за това, че е решил да оголи, да освети и дори да увеличи моралните проблеми в историята, за които повечето хора предпочитат да си затварят очите. Става дума за това, че в началото Лара нарушава договора си с Натла чисто и просто, защото иска артефакта за себе си. Плюс това двама от наемниците на Натла – Пиер и Ларсън – са противоречиви герои (особено в Anniversary). Те не са добри, но със сигурност не са и лоши. И двамата имат момент, в който им се отваря възможност да застрелят Лара, но не само че не го правят, а Ларсън дори я спасява от убийците на Натла след Египетското ниво (изиграйте филмчето с битката не един, а два пъти, гледайте внимателно и ще се убедите сами).

За разлика от другите игри, в TR1 враговете са диви животни, а хората-врагове се броят на пръстите на едната ръка. Всеки от тях е личност със собствен характер и история – сьответно убийството на човек става сериозен и истински проблем. (Впрочем битките с хората-противници не се развиват по време на игра, а в интерактивни филмчета, чийто изход зависи от натискане на бутон в правилния момент.)

Финалът на играта също е свързан с морална дилема пред Лара (която уви, нямам право да разкажа) и е много по-добре развит от оригинала.

Нещата, които никак не ми харесаха, са свързани с виденията, показващи присъдата над владетелката на Атлантида. В оригиналния TR1 присъдата й беше осъществена чрез технология, а в Anniversary това става с магия. Изобщо Атлантида бие на фентъзи и комерс. Но да оставим настрана, че стилът на представяне не ми харесва. Най-лошото е, че Tihocan и Qualopec (съдниците на богинята – владетелка) са показани като много надменни и едноизмерни; докато в TR1 те спореха с нея и обясняваха убедително мотивите си.

Накратко, в Anniversary някои събития са осветени по-добре и с по-хубава дълбочина; а други пък са по-лошо разказани. Трудно ми е да тегля чертата. Въпреки пристрастността ми към TR1, везните все пак се накланят към Anniversary. Една от основните причини за това е, че в оригиналния TR историята беше ужасно пестеливо поднесена между тежките и огромни поредици от нива; тя стоеше 100% забулена до самия финал – съмнявам се, че днес някой би издържал това. Затова за новите играчи е по-добре да видят новата история – поднасянето й е по-балансирано.

Обзор на нивата

Нивата са запазили атмосферата на TR1: усещането за изоставеност, за тайна, за това, че се намирате в място, в което човешки крак не е стъпвал от хиляди години. Както казах, враговете ви не са хора, а хищни зверове. Но битките са нищожен, пренебрежим елемент от играта – основна част от времето си прекарвате в изучаване на храмовете и гробниците. Всичко в тях е доразвито. Например в нивото с динозаврите,

Lost Valley

имаше загадка, свързана с намирането на зъбни колела за механизъм, за да спуснете преграда - бент пред водопада. Сега тези колела са огромни, движат се, въртят се и вие може да скачате и да се катерите по тях, стигайки до различни части на гигантската машина. Самото ниво е много по-красиво, убедително и дори е по-разчупено (спускането по водопада и пресичането на реката крият интересни тайни).


Накратко, първите четири нива в TR1 бяха доста тежки и скучни, докато в Anniversary са приятни и интересни. Браво!

St. Francis Folly

Водната загадка в стаята на Посейдон е доразвита в нещо много интерактивно и оригинално

Нивото, което най-много ми хареса, е St. Francis Folly. Това беше една огромна зала, в която се намират стаите на различни богове.

• В стаята на Хефест – богът ковач, имаше чук, който може да ви премаже, както и гръмотевици,
• в стаята на Дамокъл висяха мечове,
• при Атлас можеше да ви притисне тежестта на целия свят,
• при Посейдон имаше загадка, свързана с плуване...

И т.н.
Всяка от тези стаи съдържаше ключ, който ви трябва, а входовете им се намират в една отвесна бездна – натрошена и проядена от времето плетеница от етажи.

Първоначално човек се чуди как ще може да слиза по разчупените етажи до дъното (без да се пребие) и после да се качва обратно горе, но скоро му намирате чалъма и го правите съвсем естествено. В Anniversary структурата на това ниво е запазена и доразвита. Новите загадки (базирани на физика и промяна на околния свят) са оригинални, изненадващи и забавни (няма да ви ги преразказвам). Но те допълнително обогатяват усещането и правят нивото много по-смайващо от и без това добрия оригинал.

City of Khamoon

От друга страна, обогатяването не винаги е нещо положително. В Египет имаше две стаи една над друга – трябва да прелеете пясък от горната стая в долната, за да направите купчина, по която да се покатерите в един коридор. В Anniversary към това е добавена и физическа загадка с един механичен скарабей. Допълнителната загадка сама по себе си е прекрасна, но стаята с пясъка става претрупана и така се губи акцентът, важността на преливането на пясъка (което е истински интересното събитие).

The Cistern

Това, което ме разочарова много, е осакатяването на едно от най-сложните и интересни нива в поредицата – The Cistern (слята с Tomb of Tihocan). В TR1 в това ниво се наводняваха и отводняваха различни стаи. Така вместо да паднете в пропаст и да се пребиете, или да се наръгате на шипове, бавно и спокойно плувате над тях. Свързвате помещения с вода, стигате до тавана благодарение на водата; или пък пресушавате серия от стаи, за да свършите нещо “сухоземно”. Водата ви помагаше да изживеете едно и също място по два различни начина.

В Anniversary не е така. Там The Cistern е просто една огромна зала (без допълнителни, свързани стаи), в която променяте нивото на водата, но не за друго, а за да накарате една дървена платформа – сал да изплува на правилното място. Нямам нищо против тази базирана на физика, интерактивна загадка (подобна беше чудесно и уместно използвана за обогатяване на St. Francis Folly), но тук тя вече не е на място и дори е скучна! Водата в The Cistern от TR1 беше по-интересна, а нивото – по-оплетено и навързано. Но именно плетениците плашат хората, така че... ясно е. Кръц-кръц.

Atlantis

Други нива, които ме разочароваха, са последните две нива в Атлантида. Там се намирахме в търбуха на жива сграда – стените пулсираха като туптящо сърце, ходехме по мостове, изградени от нервна тъкан. Беше адски въздействащо и оригинално за времето си - това беше първата поява на органично 3D ниво в игра (1996!). Единствено лилавата планета на метаморфите в частично триизмерния Fade To Black от 1995-та може да оспори твърдението ми, и то с много уговорки.

Е, в Anniversary няма НИЩО такова. Сега Атлантида прилича повече на мистичен космически кораб - странни енергии захранват сградата, която е опасана от светещи йероглифи. Изглежда страхотно, и като решение принципно е ОК - "Хайде да покажем, че се намираме в Атлантида все пак, и да не караме играча да минава през червата адови".
Добре де, но все пак целта на пирамидата беше изкривена и можеше това да се покаже ако не с цялата сграда, то поне с някоя и друга органична, оживяла стая. Уви, не - чакат ви йероглифи и енергии навсякъде - чудесни, но не можещи да се сравнят със смайването, което ми донесе TR1 на това място.

Поне люпилнята изглежда добре в новия си вариант:

Люпилнята в Anniversary. От снимката няма как да видите, че под решетките в пода има река от лава.

Люпилнята в TR1. От снимката няма как да видите, че стените тук пулсират като живо сърце.

В Атлантида ни нападаха същества, покрити с мускулна тъкан (без кожа), които скачаха с диви крясъци, стреляха с огнени топки, които експлоадираха. Самите същества се взривяваха, разпадайки се на пламтящи отломки, когато умират и това ги правеше опасни дори и в смъртта им. Но нереалистичните и абсурдни (сьответно забавни) неща са махнати от играта, и самовзривяването явно е било от тях.

Атлантида се намираше във вулкан и имаше загадки, в които да спрете пътя на лавата, за да не запречи изход, или обратното - да го подпомогнете, така че да създаде път за вас. Имаше и бягство от поток лава. Всичко това би изглеждало страхотно (и е постижимо) с новите технологии, но също не е намерило място в играта. Като цяло последните нива са съкратени и орязани - сякаш се предполага, че играчът се е изморил, или са правени в последния момент.

В Атлантида от време на време пресичахме една шахта чрез мостове, тунели и т.н. и всеки път, когато минавахме през нея, я пресичахме все по-високо и по-високо, докато стигнем до тронната зала. Т.е. пресичането на шахтата показваше прогреса ни. Сега всички странични стаи (в които имаме работа за вършене) са орязани и катерим директно самата шахта. Така в името на криво разбраната динамика е разрушено едно от най-готините усещания за структура и напредък в нивото.

Единствената стая, която е добре запазена от ножицата, е тази със съществото, което имитира всяко ваше движение и макар че загадката с него е прекрасно доразвита, това не ме накара да се чувствам по-малко ядосан.

Нивата като цяло

Задълбах в негативното като един стар, фанатичен фен на играта, а новите играчи едва ли ще се вълнуват от тези подробности. Въпреки всичките ми мрънкания, като изключим The Cistern и Атлантида, повечето нива са подобрени, разширени, раздвижени и отлично проектирани.

Немалко нива са разчупени по вертикалата, което е повод за радост.

Новите нива (с изключение на Цистерната и Атлантида) включват още изпитания, допълнителни загадки, интересни изненади и много по-живи взаимодействия от преди. Едновременно с това нивата са по-изчистени (няма досадни лабиринти, което не значи, че архитектурата е осакатена, просто е по-разбираема и логична).

Има тайници,
има малки алтернативни пътища,
може да изберете коя задача да свършите най-напред,
има хубаво и разчупено пространство, в което виждате неща, които още не можете да стигнете, но по-късно придобиват смисъл.
Освен това нивата плавно преливат едно в друго и няма “loading” между тях, може да се върнете и в предишно ниво, ако искате. Свобода.

И последно, светът е много по-добре обоснован и е по-убедителен.

Новите движения

Голяма част от удоволствието в играта идва от уменията на Лара. Плувате през странни проходи, скачате по покривите, пълзите и се търкаляте през подземни тунели, катерите се по кухата вътрешна повърхност на гигантска статуя.

Едно от новите умения на Лара е балансиране върху колове.

Лара използва всички движения от TR: Legend (като те дори са подобрени и дават още повече свобода). Истински новите умения са две: освен, че може да се катери по отвесни колове, Лара може да балансира, застанала на един крак върху тесния им връх, както и да скача от кол на кол. Що се отнася до куката й, Лара е измислила нов начин да я използва: освен за люлеене, тя може да служи и за тичане по стени и отскачане от тях в различни посоки. (Горе долу по същия начин, по който Принцът използва висящите от стена въжета, за да удължава тичането си по нея).

Все още използвате куката, за да си взаимодействате с околния свят - в конкретния случай за да издърпате тази врата.

Куката на Лара й помага да изпълнява едновременно номерата на Принца на Персия и Индиана Джоунс.

Най-хубавото е, че в немалко нива тежестта на тялото на Лара, както и инерцията от скоковете й влияят на това, за което се хваща, то пропада или се завърта в друга посока (примерно крило на прозорец би се затръшнало, а топуз би пропаднал, ако Лара се вкопчи в тях). Някои древни механизми в играта имат формата на символизиращи нещо статуи, а Лара често ги активира само с инерцията и тежестта на акробатичните си изпълнения. Куката също все още се използва за решение на физически загадки. Още в първия TR можехте да променяте околната среда (да срутвате колони и тавани, да променяте архитектурата на нивото), а тук нивата са още по-динамични и помещенията често се движат и променят в реално време.

Къщата

на Лара заслужава специално внимание. Тя е моделирана да наподобява имението от TR1 и TR2, като едновременно с това прилича и на вече създадената в Legend. Заварвате имението в процес на ремонт (строеж) – все пак това е първата игра в поредицата, логично е. Забавно е, че навсякъде са разхвърляни книги, в които е очевидно, че Лара изучава неща, с които й предстои да се сблъска в следващите игри (например потъналия кораб от TR2 и т.н.) Можете да излезете и навън, в нощната тишина на двора, да се разходите в лабиринта от чемшир (този път имате карта, за да не се загубите). Прекрасно е, атмосферата е спокойна и подтиква към размисъл и изследване.

Имението е напълно ново, отделно, незадължително ниво, чиито тайни може да разкриете. Загадките донякъде напомнят за куестовете, защото за да получите достъп до някакво място, трябва вече да имате предмет, но са по-интерактивни и живи (примерно трябва да си намерите куката и едва след това може да достигате до високите места във физкултурния салон). Най-накрая може дори да промените нещо, което засяга цялото имение и околността, и именно такива действия, с които играчът оставя отпечатък върху света и го променя към по-добро, придават смисъл на играта.

Впрочем разкриването на тайните в къщата и в истинската игра отключва различни награди – нови дрешки за Лара, концептуални рисунки за локациите и героите в играта, музика и много други. Истински готиното са отключващите се коментари в нивата, в които, също като в DVD филм, авторите на играта обясняват дизайнерските си решения (идеята за това е чопната от Half-Life2: Aftermath).

Недостатъците
TR: Anniversary не е само песни, цветя и рози. Първо, в играта има бъгове, свързани с колизията на Лара с околния свят. Понякога, когато е до ръб, Лара не може да реши дали е стъпила на земята или пропада и така временно зацикля – не прави нито едното, нито другото. Големият проблем е, когато тези бъгове водят до смъртта ви. Абсурдно е, но ако скочите със засилка, тя няма да се захване за вертикалните пръти (вместо това трябва да скочите с по-късия (!) скок от място). Когато пропусне да се хване за кол (и вместо това премине ПРЕЗ него), ще има да псувате играта (за да не се случва това, скачайте от кол на кол като принца и не използвайте допълнителните посоки). От друга страна, бъговете помагат понякога – ако ви удари нещо и паднете от много високо, няма да умрете просто защото играта е решила, че ви стига толкова болка за днес.

Също така, Лара не може да се докосне или хване за всичко и бива отблъсната от някои обекти, защото те просто не са разрешени за пипане. В играта на Тоби – Galleon – не беше така, там анимацията и колизиите бяха ненадминати, всички съприкосновения на героя със света бяха естествени. Този факт, наред с много други улики, ме накара да осъзная, че Тоби Гард всъщност няма голяма власт и участие в дизайна на новия TR, а е просто лицето му: „Ето вижте, наш съветник е създателят на Лара. Разбира се, ние може и да не слушаме съветите му”. (По същия начин Джордан Мехнер загуби влияние върху поредицата за Принца, което доведе до мрачния, циничен стил в Warrior Within.)

ИИ-то в играта също е зле: животните често се забиват в някоя стена, или пък не бягат, когато имате преимущество. За сравнение, в TR1 по-подвижните от тях свободно се катереха по скали, стълбища и коридори и успешно стигаха до вас. Да се утешим все пак с факта, че са запазени забавни неща като това, че някои хищници могат както да плуват във вода, така и да се придвижват на сушата (става дума за плъховете и крокодилите.)

Лара се мокри, цапа и ожулва. Вижте дланта й!

Графиката вече няма „next generation” опция като в TR:Legend. Да, Лара, оставя стъпки, когато е студено, издиша пара, цапа се (дори по дланите й оставят белези от ръбовете, за което се е захващала), мокри кожата, косата и дрехите си... Но ми липсват грапавините и обема на текстурите от Legend. Не знам защо са махнали тази опция – защото на пазара няма видеокарта, на която да върви с достатъчен брой кадри в секунда? Или просто не са имали време? Или пък са оставили тази екстра само за потребителите на Windows Vista? В графиката също има малки бъгове – например въпреки, че вече сте пресушили някое помещение, по стените все още има динамични отблясъци от водата.

Най-накрая – цепнатините. От Legend насам стените на нивата са прорязани от цепнатини. Лара се придвижва по тях: скача от цепнатина на цепнатина, има цепнатини под, над, около нея, навсякъде цепнатини, цепнатини. Всичко това беше направено, за да се създаде усещането за акробатична свобода, налично в поредицата за Принца на Персия. (Идеята отчасти бе чопната и от шедьовъра Shadow of the Colossus). Но цепнатините всъщност създават изкуствено усещане – всичко е прорязано от линии и вече и самият свят започвам да го приемам така: ето тук има колона (вертикална линия), а тук гимнастически прът (хоризонтална линия), а тук връх на кол (точка). Ужасно е! Защо не върнат катеренето по стени и тавани – то е много по-естествено и красиво. Най-малкото равнината е нещо повече от линията.

Оценката

Поредицата Tomb Raider има специално място в сърцето ми. Това беше първата игра, която сполучливо успя да пренесе и да доразвие в третото измерение геймплея на платформени игри като Prince of Persia, Another World, Blackthorne и Flashback. Разглеждането на пространството и откриването на връзки в него е най-любимото ми занимание в игрите, а TR го беше издигнал до неподозирани висоти. Никоя друга игра не е успявала да ми достави такова интелектуално удоволствие.

Tomb Raider е и една от малкото игри, които поддържат жанра action-adventure жив.

Anniversary е една чудесна възможност да се демонстрира красотата на поредицата на днешните играчи. Геймплеят е приятен, а балансът между новото и старото, между изненадващото и познатото, е перфектен. Старият TR1 започва твърде тежко и мъчително и би отказал новаците (аз наскоро пак си го изиграх, този път с 3D ускорение, осигурено от програмата Glidos, но не очаквам подобни hardcore изпълнения от душевно здрави индивиди).

В тази статия тежестта на носталгията ме накара да напиша четири страници, които да доскучаят и на най-търпеливите, както и да задълбая в негативните неща.
Не ме разбирайте погрешно: Anniversary е технически изпипана – стилна, красива графика, удобен и лек, но интелигентен геймплей. Дори бих казал, че е най-добрата TR игра досега – независимо дали сте играли TR или не, независимо дали обичате поредицата, или сте разочаровани от нея, си струва да опитате именно Anniversary.


Статията е публикувана в списание Computer, брой 7-8/2007

The Lost Vikings 2

- За да се спасим, трябва да взривите корабния компютър.
- Това не е никакъв кораб... И какво е това "компютър"?
- Няма значение, просто го строшете.


Първата част на тази игра излезе през 1993-та. Тя представлява хумористично приключение, в което поемате ролята на трима викинги. Един хубав ден, след като се прибират от лов и носят храна за жените и децата си, тe биват отвлечени от грамаден зъл извънземен. Въпреки факта, че се озовават в огромен и опасен космически кораб, а след това пътуват из най-различни странни светове, разхвърляни из времето и пространството, тримата приятели оцеляват, помагайки си един на друг. И най-накрая се завръщат у дома… но не за дълго!

В The Lost Vikings 2 (1997) на викингите отново се налага да напуснат своето село и да се сблъскат с Томатор (главният извънземен злодей). Те биват заловени, но успяват да избягат, като пътьом дори си присвояват от един робот-убиец някои доста полезни джаджи.

Ерик е единственият герой, който може да диша под вода

Атлетичният Ерик, по замисъл най-подвижния герой, може да тича бързо като вятъра, а липсата на броня го прави единствения, който е способен да скача. Той се сдобива с реактивните обувки на робота и с тяхна помощ може да се оттласква от земята два пъти по-високо от преди. Когато пък се засили към някоя стена или таван, може да я строши със шлема си и здравата си викингска глава. Специален акваланг му помага да диша под вода и така Ерик се превръща и в единствения герой, който може да плува.

С разтегателната си ръка Балеог се захваща за халки и се люлее на тях

Боецът Балеог си открадва джедайски меч и разтягаща се био-механична ръка. С нея може да трепе враговете от разстояние. (Практически ръката замества лъка и стрелите от първата игра). По-важното е, че с помощта на ръката Балеог може и да взима недостъпни предмети, да достига отдалечени бутони… И да се захваща и люлее върху специални халки, прескачайки пропасти (викингите вече имат по-балансирани умения един спрямо друг и са по-подвижни).

Олаф използва щита си като парашут

Щитоносецът Олаф може да пази другите с щита си, и то не само от врагове. Щитът служи и като чадър, независимо от това какво пада върху него (огнени топки, камъни…). Когато Олаф държи щита над главата си, той може да бъде използван и като опора, върху която Ерик да стъпи и да подскочи по-високо. Със същия този щит може да се задържат тежки предмети, падащи врати… Най-накрая, с негова помощ Олаф може да пада бавно, като с парашут. (Във всички тези случаи щитът трябва да стои водоравно над героя).
Дебелият, лаком Олаф вече може и да… пърди. С това си "умение" той руши паянтови подове, и освен това понякога го използва, за да насочва планиращия си полет с щита. По някаква неясна причина в TLV2 щитоносецът може и да се смалява и да прониква в миши дупки.

В играта викингите срещат и други герои. Двама от тях – върколакът Fang и зеленото драконче Scorch, се присъединяват към групата. Върколакът използва здравите си нокти и може да се катери по стени (за жалост не и по тавани), а дракончето прехвръква на кратки разстояния, пада бавно (планира) като Олаф, и с огнения си дъх поврежда отдалечени обекти.

Можете свободно да превключвате между героите, като в даден момент управлявате само един от тях, а другите стоят и чакат. Нивата представляват оплетени логически загадки, в които трябва да комбинирате уменията на викингите, за да продължите напред. Загадките са разнообразни, понякога са свързани с някакъв механичен или физичен принцип (примерно виждате люлка или везна, върху едната й страна натежава един викинг, за да може друг викинг да се издигне от другата й страна).

Разбира се, има места, до които само определен викинг има достъп и така пътищата на героите понякога се разделят. Освен това, въпреки факта, че като напреднете в играта, героите стават петима, в отделните нива играете само с трима герои (тези двама, които отсъстват, си имат оправдание и после разказват къде са били и какво са правили).

The Lost Vikings 2 e разработена от нова фирма и съвсем друг екип, но е запазила духа на оригинала (налице са дори дребни детайли като смешните коментари, с които викингите обсъждат помежду си некадърността на играча, ако той ги убива прекалено много. Например: "Хайде бе, докато го минем това ниво, те ще направят The Lost Vikings 3!")

За съжаление TLV 2 има някои недостатъци, свързани с графиката и звука.
Графиката е двумерна, но е съставена от предварително рендерирани 3D обекти. Начинът, по който е реализирана, я прави прекалено статична, безжизнена. Атмосферата е по-мрачна (заради подбора на цветове), а това някак неприятно контрастира с анимационния и веселяшки дух на играта.
Звукът също има проблеми. Във футуристичните нива например звучи музика, която бих определил като “хумористичен метъл”, но макар че ме ме забавляваше и ме караше да се усмихвам, понякога стърженето на жици стържеше и по нервите ми.
Най-накрая, дори да имате пълната версия на играта (1 пълно CD), трудно ще я подкарате с музика и диалози на съвременна машина. (А ви уверявам, без музика и разговори нещата стават доста неприятни). Накратко, графиката и звукът са прекалено неприветливи, мрачни и остри за комедийния дух на играта (забележете, не казвам "лоши" или "некачествени", ако не броим това, което споменах за 3D-то) .

Ето така TLV2 не придоби известността на предшественика си. Донякъде това се дължеше и на рекламната й кампания – в САЩ играта беше издадена под заглавието Norse by Norse West и беше рекламирана като “стратегия с викинги”… Защото "action-adventure" е срамна категория. Чудя се колко стратези са си купили играта и колко любители на action-adventure-a са я подминали...


Полезни Линкове:

The Lost Vikings и Blackthorne са създадени от Роналд Милард – художник и дизайнер в Blizzard. По-късно той напуска Blizzard, а те пък от своя страна се ориентират към реалновремеви стратегии и други комерсиално печеливши жанрове. Реших да ви дам линк към неговите игри, защото те отдавна имат статут на abandonware.
Оттук може да си свалите The Lost Vikings 1.
Можете да я играете чрез Dosbox. Инсталирате Dosbox и после просто завлачвате иконката на Vikings 1 върху иконката на Dosbox - и играта тръгва точно като в доброто старо време.

A ето оттук може да си свалите демо на Project Eden - единствената игра, за която с чисто сърце мога да кажа, че е пренесла геймплея на викингите в 3D, макар и по тромав начин.
В Eden героите са четирима: огромният киборг Амбър (който всъщност е жестоко обезобразено момиче, предпочело да изостави сексуалността си и да живее в механично тяло, което издържа на киселина, газ, огън и радиация), младата хакерка с азиатски черти Миноко, която, дори и ако я затворят в килия, може да вижда през "очите" на сградата, в която се намира и да управлява врати и машини, стига наблизо да има компютърна конзола, и двама скучни мъже - избухливият техник Андре и шефът им Картър.
Геймплеят е подобен на викингите (макар и не толкова динамичен), но историята е доста различна - сериозна, мрачна фантастика с интересен замисъл (както се разбира накрая). Дизайнерът и дизайнерката на нивата са хората, от чиято работа съм се учил най-много - създателите на нивата в Tomb Raider 1 & 2, Neal Boyd & Heather Gibson.
Играта няма да се хареса на всеки, но демото може и да не го играете: ако не правите нищо, играта се играе сама и сама показва геймплея. Някой ден ще напиша статия за нея тук.